Лягах, ставах, лягах, ставах,
ши осъмна най-подир…
Глей каква луна й огряла
прекопания мисир…

Сички спат, кахъри нямат…
Никуй даже ма ни знай,
чи въздишам кат на умряло,
чак ни мога са изтрай..

Девет деня стана вечи,
как нощя ни моа да спа.
Нещу сЕ ма бута, сЕ ми пречи.
Да ма мътни отнесат!

Денем ода на посоки,
пък акъла ми къде й..!?
Гачи паднах ут високо,
тъй света ми са люлей.

Ко ми трябаши таз мода,
дето чух я у града,
ачи гладна тряа да хода
да съм тенка у снага.

Туй петмез, рачел ни помна
дажи къф им бе вкуса…
Гледам – ощи съм кат стомна.
И за ко да са хаба!?

Оох, сърце ми не изтрайва…
СЕга ши направа грях!
Няма ко да са помайвам.
Малко ли на глад сидях?

Дорде слънце да изгрее
ши разточа ина тава
баницата дет лелеях
девет деня и нощя.

Чи подир ила и виж ма
как у еденето съм добра…
Ши си легна със усмивка