На извур бях, ма стомната ми пукната.
Да бързам пуд изика ми присъхна!
Напред-назад пътека, глей, утъпках,
ма луд умора няма. Одя и са връщам…
Я тръшнах (нея)! Ф камък насрид пътя.
Тижеши , ей, ръцети ми уткъсна.
Сига яваш…, щот носа две-три глътки.
У шепи, ф ко!? Със стомнити закъсах.
Ерген’ти утдалеч да убикалят!
Биз стомна съм, на суху ши приглъщат.
Ни моа ги мисла.Тях да ги снабдява
цинтралну ВиК. Ш’ напиват, дръшки.
Упсъждам (с мене си) ина прублема:
– Калиноооо, кък ни знам я смяташ,
ма зимата вудата ногу е студена.
Си пак у заплес зима ли й ил’ ляту!
– Ши кажа (викам си) на койту тряба –
(на Празников, на онзи синуптика),
туй грейналуту слънци дан залязва!
Кат му натърта тъйцък убедителну…
Закот вуда през девет дола тътра
и то с мерак, не тъй пу пруцидура.
(напримерну за прАни ил’ за къпани)
Мераак, ъхЪ! Ам негу де да турям!?

автор: Калина