автор: Иво Сиромахов
източник: ivosiromahov.com

Мине не мине време и току някой повдигне въпроса за националната идентичност и символите на българското. От години се води безсмисления спор с кое трябва да се гордеем повече – с киселото мляко, с оперните певци, с домашната лютеница или с набедената потентност на българина?
Наскоро отново излезе подобна класация и в нея за символ на прогреса беше обявен чушкопекът. Този грозноват глинен социалистически туч убедително победи в класирането незначителни технически достижения като телевизията и електричеството.
Логичен избор. В ценностната система на българина печената чушка винаги е стояла много по-високо от потребността от информация и светлина.
Чушкопекът не е просто домакински уред. Той е парченце идилия, откъсната от селския двор на детството и пренесена в неуютния панелен свят на новия гражданин. За него миризмата на печена чушка е духовна потребност – тя го откъсва от грозното ежедневие и блъсканицата в трамваите и го пренася в оня изгубен, щастлив свят на аграрния живот. Клеченето над чушкопека е свещенодействие и своеобразен протест срещу „гражданята”, които една крава не са издоили през живота си.
Малкият глинен уред несъмнено е и фалически символ. Завирането на чушката в тесния нагорещен цилиндър дава онова трепетно усещане, че си им го „набутал”. А щом си им го набутал, значи си истински херой. По нашите географски ширини представата за секса често е свързана с идеята за отмъщение. Истинският юнак не само бие враговете си, но и ги оножда. Някои анализатори наивно предполагат, че култът към чушкопека е носталгия по миналото. Напротив! Чушкопекът е мост към бъдещето. Той е онзи символ, който най-добре отразява националната ни идентичност и трябва да бъде изобразен върху българското евро, ако доживеем да ни приемат в еврозоната.
Очевидно е, че той вече има широка обществена подкрепа, остава да се изработи национална стратегия за налагането му.
На първо време трябва да го патентоваме и да започнем да го браним с нокти и зъби от попълзновенията на чужденците. Не че някой чужденец би имал претенции, но трябва да пуснем слух, че поне 2-3 държави го искат. По този начин патриотичните среди ще се консолидират и ще се изправят свирепи и неустрашими в защита на българщината. Във фейсбук веднага ще се появи група „Мога да събера 300 хиляди привърженици на чушкопека, преди да се съберат 300 хиляди негови противници”. Опитът показва, че подобни групи събират не повече от двеста-триста човека, но оставят у тях усещането за „много сме, силни сме”. Хората обичат да са единни в глупостта си.
Попфолкът също трябва да се отзове на обществената повеля. Може да се направи „Чушкопек кючек”, в който да се пее нещо от сорта:

„Ако нямаш чушкопек,
ти не си човек.
Завърти кючек,
подхвърли гьобек,
чака-рака, чушкопек”

Сигурен съм, че и правителството, водено от присъщия си безплоден ентусиазъм, ще се включи в кампанията. Божидар Димитров ще подхване темата за хилядите българи зад граница, несправедливо лишени от достъп до чушкопеци и мимоходом ще изцепи нещо срещу Турция, за да влезе в новините.
Вежди Рашидов ще обяви конкурс за паметник на чушкопека. А защо да не го направи самият той? Нали е скулптор. Един такъв паметник ще засенчи по популярност кенефа на Давид Черни и много бързо ще се превърне в световноизвестен символ, какъвто е пикаещото момченце в Брюксел. Чужденците ще се снимат пред паметника и ще си купуват сувенири, свързани с него – фланелки, ключодържатели и запалки във формата на чушкопек.
За да живне футболът, ще организираме международен клубен турнир за Купата на Чушкопека (КНЧ). Формата му е много подходяща за купа. Не е като оня грозен самовар, който дават в Шампионската лига.
Както виждате, има много възможности да популяризираме пред света чушкопека като наш национален символ. Просто трябва да го направим още по-разпознаваем, та като го видят чужденците да не ни питат дей зората, а веднага да се сетят дей България, дей.