Доскору биваши, макар чи сяка сутрин,
наместу „Съща си фиданка ма, Калино!“
пусрещаши ма охкащ, кисел и нацупен,
примигвайки с дицплей „Тo be continuum…“

Ъм квату съм чуфствителна, ранима,
дан кажа същу тънкустенна и чуплива,
ку ми са скърши някуй струна ут убида?
Зер кък убидена /и гладна/ са заспива!?

Таман пудсвикнах с туй, какó му стана –
заформи заговор и с фустити ф долапа.
Кат са пугледнах – нямам рокла неразпрана!
Затуй пу нощник одя, сестро, из махлата.

Пудигнах му въпроза, дет са вика ребром,
утгоре му у цялта тежест гу стоварих…
Едвам събрах кураж дицплея да пугледна!
„Калино, слон ли си изяла, маамустара!?“

Идничка ламбата в хладилника ма сгрява
и час пу час съм вътре да са топля…
Какó шми са покашля ф ъгъла кантаря?
На крак изядену – ни са брои изопщу!

Ши са пувредя зорлем, шса зяносам ф убус –
глей, час ша стани, сестро, кък ни ми са апва!
Макар чи къкту й тръгналу, напрау е чуду,
чи малку зорь…,
ама минавам йощ през вратника.