– Калино, тоз… ниделята му й ф сряда –
на Дона Глухата да плещи за сулфеш.
– Бе, трай – му викам – чи ку та препита
я таблицата, я пи ер квадрат,
за тайнити съставки ф мерудийта…

– Калино, с ко ги пръскат у града?
Чи тъй наедру дрънкат кат латерни,
нá глей гу – уш душъл ут път,
без „добър ден” на масата шти седни
ша апни, па ши кажи „Къф си тъп,
да мааш зарзаватени яхнии,
хабер си нямаш ко ядат в града”
Ма да гу питаш тука чий гу дири…

– Ги ръсят с иститичен препарат.
Затуй на Дона фанал да намила,
ма колкуту по-глуха – по-дубре.
Са слуша сам, опива са, олива…
Какó кат ни гу чувала въпще!

Чи ко да им припуква, пудир пладне
ша мини рейса, вътре с друг истет,
амен измислил газената ламба,
пък ф селу – ток. Прустаци със серсеми!
Сал Ламби гузну ф пот ша са ублива,
задет дунеси Нобеля за ток…
Ма кат ни знай какό да са уткрива –
напреде да муй за урок! Паток!

Бе ногу рейсуви!
Напредна са транспорта
и са пристъргват ф селу час пу час –
ини утторени кату ханджийска порта,
пък с челен надпис „ритнат ут Пегас”.
Ма най-пудир пък можи да кандиса,
щот да са дуй, ми…. колку да са дуй?

„Тоз Нобел за изубретенийту карфица,
са дава на Калина…”
То шса чуй.