Чи ко разправах?
А! За сутринта.

Ми ладну беши, катчели мъгливу,
ма ватенка кату си хакнах ощи ина
зафанаха вълни да ма убливат.
И крета начи Марку ей така,
пък мен мий шупналу, ино сънливу,
за разнубразие приказвам си сама,
щот пътя й дълъг и дукату стигна…

“Калино, викам, да са земиш у ръце
дан са лигавиш и дан са пристискваш!
Ей ся ши стани пладня и ши напиче,
пък кат купайш, забраяш да са фкисваш.”

Чи кат са стегнах, чи купах, купах –
пусока дай ми и ни мойш ма стигна.
Кат са упомних – ма напекла ина луна!

То бива копан, ма глава дан дигна!?

Върим си начи с негу сред нощя,
щурци, звизди и сякви прустутии…
У шепа стиснала съм сал ина душа,
ма дрънкам инак кату две пари ф кесия.
Деня, ку питаш мен, личи си ут нущта.
Например яз съм нощна сврака пу руждений.
Ку ми са хили кату тиква йна луна,
утпосле цял ден съм у наструений.

Какъф е извуда, ши ма пупиташ ся.
Ми няма извуд. Плямпам лаф да става.
Деня, чи сутринта, чи бла-бла-бла…
Ку блейш ич дажи ни са различават.
Убачи мисла с простат` си глава
(и Марку ма пудкрепя кат гу гледам)
ни бива са захласваш в копанта,
закот за другу ни устава времи.
Пък то Жувот – дукат гу прекупайш,
пуглеж, чи слънциту ти ръгни да залязва.
Затуй ду обед – прайш какоту прайш,
пудир на сянка сядаш сал… и му са радваш.