Дълго се каних да Ви пиша, защото тук положението е тревожно. И преди не ни беше добре – не ни стигаха парите, трудно се изхранвахме, а през зимата ни беше студено. Сега парите още повече не стигат, с прехраната сме зле, студено е и вали дъжд… Но вече сме дълбоко благодарни за това.

Така ни казват: трябва да сте ни благодарни, защото, ако си отидем добрите, ще дойдат лошите.

Ние тук, в селцето, знаем кои от нас са добри и кои – лоши, кои се скъсват да работят и кои крадат. Но – виж за държавата ни е по-сложно. Слушаме едните: добри. И гласуваме. Слушаме другите: и те добри. И за тях гласуваме. Но все повече си кърпим старите дрехи и не можем да стигнем до другото село, защото пътят е разбит от джуганите.

Та за това една вечер в кръчмата решихме: ще пишем на Барозу. Повече от нас са чували името Ви от радиоточката, защото иначе по телевизора ние гледаме почти само турски сериали. (Радиоточка, уважаеми Барозу, е нещо като радио, но можеш да слушаш само една програма и какво ни казват от кметството.) И знаем някои неща за Вас. Като например, че Вашата партия вече се казва Европа, а преди това сте били премиер. Нещо като Бойко, но на Португалия.

И ние поназнайваме това-онова за Европа. Разказват ни го децата, като се върнат от Испания. От циганите също научаваме разни неща, като се приберат от Гърция. Децата ни в Испания берат портокали, а циганите в Гърция – маслини. Понякога се чудим защо млади и красиви четиринайсет годишни момичета отиват да берат маслини, но видимо им върви с реколтата, понеже щом се завърнат, купуват на децата си велосипеди и ги обличат с каубойски панталони.

Явно в Европа е къде по-добре. Защото – ето: едни братя, които не са братя решиха да заминат натам. Те иначе си живееха прекрасно в родната Дупница (името на града идва от португалската дума bunda), че и в България като цяло, но щом и те са се грабнали за Европа, значи нещо тук не им е точно. Както и на едни други. Към тях господин вътрешният ни министър се обръща с прякори и люто им се заканва, че ще ги залови и ще ги тикне в затвора.

Ето и от това сме силно притеснени. Чудим се дали хората са виновни, че имат прякори. Ние тук също си имаме прякори, те даже са написани срещу номерата ни в селския телефонен указател: Секирата, Мичурин, Малака, Мръвката… Така сме свикнали с тях, че понякога не можем да си спомним истинските имена.

Очевидно, извън селото, тези с прякорите правят бели – щом ги е погнала полицията. При нас полиция рядко се вясва и си се оправяме сами. Но не можем да разберем защо, когато някой прякор реши да убива полицай или бизнесмен (това у нас в повечето случаи е човек, който прави много пари, докато не го хванат), тогава господин вътрешният министър го кани на кафе и му размахва пръст: ама да се разберем, повече така няма да правиш, моля. Прякорът казва: добре. И си тръгва. Навярно към Европа…

А ние – няма как – стоим си тук. И като ни омръзне да си броим стотинките за хляб, започваме да мислим. В кръчмата никой не може да ни забрани да мечтаем и ето какво най-много ни се иска напоследък и горещо молим за помощта Ви. У нас тия дни взеха да разхвърлят министерства и дирекции извън София. В цялата страна. На един град се падне едно, на друг град – второ, че и трето. Та молбата ни е, уважаеми Барозу, да дръннете един телефон на нашия премиер-министър и като едни десноцентристи да преместите ГДБОП в нашето селце. ГДБОП според нас означава Главна дирекция за борба с организираните прякори, а ние – както вече имах честта да Ви пиша – с прякорите сме добре. Ние няма да се борим срещу тях, а ще ги организираме. Има за какво – ето, реката е затлачена и пълна с боклуци, пътищата плачат за ремонт, язовирите са празни, защото им откраднаха крановете, мелницата остана без двигател, а казанът за ракия на чичо Том отдавна е претопен… Та, дайте ни едно рамо или каквото там се дава в такива случаи.

Иначе сме добре. Когато дойдат пенсиите, си плащаме вересиите в магазина и започваме да правим нови. Сега е пролет и садим разни неща, за да не ги купуваме по-късно. Джанките и крушите зреят, а от тях правим люта ракия, но захарта е скъпа и вместо нея слагаме стари компоти. А щом ни се прииска да си усладим живота, прескачаме до съседното село. В тамошния магазин продават шоколадени вафли Б. Б. по 45 стотинки (22 евроцента) всяка, а от станиола грее образът на господин премиер-министъра. Те, напоследък, нещо не вървят, обаче. Може би, защото съседното село е на десетина километра, 45 стотинки за нас са много пари, някак си, а ако ни домъчнее за лика на господин премиера – си пускаме телевизора.

Такъв най-общо казано е животът ни, уважаеми Барозу. Разбира се има още много неща, за които смятам да Ви се обадя отново. Те – нас с прякорите – жизнено ни интересуват. Но понеже сме далеч от София, затуй пишем до Брюксел. Ние сме наблюдателни от малки и ето – виждаме как напоследък и птиците станаха като хората. Косовете например, които преди си пробиваха дупки в черниците и си свиваха там гнезда, вече се пъхат наготово под стрехите ни и се бият с врабчетата. Такива едни неща…

А, и да не забравя да Ви кажа, че кръчмата, където се събираме да помечтаем, се намира в старото читалище и ние така и я наричаме: Старото читалище. Там вече няма книги, само по масите, вместо покривки са настлани стари вестници. Добре е, че ги има, защото – интернет-интернет, ама как с интернет да си застелеш масата.

Ще спра до тук, за да не отнемам от тъй ценното Ви време и, като се надявам, че това писмо ще Ви намери в добро здраве и разположение на духа, моля да приемете, уважаеми Барозу, израза на отличната ни към Вас почит.

автор: Юри Лазаров / източник: БГНЕС