Съм свила сега перки, са углявам
и филусофски дрема, глей ма, на.
Ина луна нахалну ма й угряла
и вапцва в жълту цял’та мрачува…
Разплитам пуд асмити ланшна плетка,
таман утпочнаф третуту кълбо,
ма ногу възели… Ма фаща чак съклета!
То лесну де ли има… Тъй ми, ко!?
Въздашам начи тъйцък издълбоку,
пуд нос припявам тиху, щот нали
у гъста тишина уткъртилу й силоту…
Кат няма да разплита, що дан спи!?
Аман бе! Кот’ са върза, са заплети…
Кат грабна ножицата, чи… (!!!) Ма няма, не.
Ши я будалкам пуста плетка с мурафети,
щот зима иди и ши тряа да са плите.
Ай тука, глей ма пак! Наопъци съм плела!
Въри разплитай цяла нош кат диване!
И тъс луна и тя какоту ми са дзвери
ептен ма нерви. Чи ни съмна, бре…
Чи тъй. Плита, разплитам… Занимафка.
То ква ли скопус, кат съм лява у ръце,
ма кат ни ма спухожда ич биля прузяфка
пудпирам с глупусти сриднощнуту нибе.
Ут истук катчели тъй леееку прусвитлява,
ино такос… зер… Анджък! Красута…
Ма си кандисаф и биля да разсуждавам!
Прузявам са едвам и… Лека нош сига.

автор: Калина