Си рекаф: Край! Ей ся утиди…
Напрау Калино, тоз път са уля!
Bogest кат доди, ачи ти ши видиш
кък шти са смръзни утведнъж смеха.

То бива ли, мари, кажи ми
у отзвиф тъй да му са изплющиш,
с галошити и сичкити си селски рими!?
Кат ни гу знаш, що праиш си джумбиш?

Чи то на нищу тойту ни гу мяза,
утдет да миниш дигаш панаир,
кат луда крава у пуезията газиш
и цялу селу гледа ти сиир.

Ни млъкна, ма Калино, нит присъхна,
чи гледам ши задминиш и… Персей*.
Ку спреш – то сичкити ши си утдъхнат,
кък ни кандиса, мари, да прустейш.

И дрънкаш, и у сайта са халосваш,
чи са навираш и у хорскити къщя,
ма най-подире тъй ши та рендосат
и Bogest ногу пудхудящ е за тува.

Тугаз шта питам. Къкту ги усуква
ши кайш, чи с думити гаргара да си прай…
Ши клепаш сал и ши мълчиш кат пукъл,
ма никуй ни тий криф, кат ни са трайш.

Си проста. Амчи чи стой си у къщи,
какО са стържиш сЕ напред-назад.
Ми кат та видат ората напрау са тръшват
и пойчиту ут ужас. Не ут майтап.

Сига наместу тъй да са фтиляваш,
земи, чи на чувека са ‘звини!

– Ъъъъ…, аслъ чи ногу са ‘звинявам!
Пред цялу селу ти са мола! Въх, прусти…

У вас ни шА прага да ти пристъпа
и дет та срещна пак ши ти рича:
Калина – вдлъбната съм чак, не тъпа!
Да гу напиша триста пъти барем, а?

– Ши пишиш! Мой са малку триста…
Ма убуу, ачи Bogest йе разбран
и гледа ти акъла, дет ти липсва…
Дано н’ са лъжа, ама гачи дай усмян.