Преди да измисли другите начини за придвижване човекът е ходил пеша. Ходенето е изяждало цялото му свободно време, карало го е да огладнява и да се чувства нещастен, като е виждал по-бързите хвърчащи, плуващи и търчащи твари. Много време е минало, докато някой се сети, че конете са за яздене, а друг, още по-мързелив да открие колесницата с място за сядане, ескалатора и линкълн-континентала с барче, стереоуредба и лаптоп. В процеса на измисляне, естествено не всичко е вървяло много гладко – някой друг кретен пък създал съчленените автобуси, тоалетните във влака, кораба „Титаник“, тясната велосипедна седалка и униформите на стюардесите. Но никой не е навредил толкова много на човешкия род като този, който е изобретил нещото, наречено туризъм.
Туризмът не е начин за придвижване. Това е безмислено ходене до пълно физическо изтощение с багаж, който си длъжен сам да си носиш на гърба и с гладен топковиден стомах да се възхищаваш на изпречилите се пред очите ти бодливи храсти, пропасти, лесно свличащи се канари и тъпи планински водачи.
На всеки пешеходец, който иска да възрази на това изчерпателно определение, ще напомня как цялата му туристическа група след завръщане от поредния освежителен маршрут се блъскаше в автобуса около местата за сядане. Същите, които бодро се бяха щурали из горите и скачали като планински кози от връх на връх, сега се ритаха с тежките си обувки, ръгаха се с раници и се гледаха като смъртни врагове в надпреварата за седалки. А помните ли едно дребно старче, което преди час припкаше с устна хармоничка и йодлери, как извади от багажа си сгъваема патерица, провлачи счупения си някога крак, но никой не му обърна внимание.
Какво е нужно, за да стане човек турист? Най-често това глупаво желание идва при замъглено съзнание след катастрофа, след удар от гръм, развод или боледуване от менингит. В началото е необходимо да попаднете на подходяща група.
През делничните дни трудно можете да намерите туристи, а и те тогава много приличат на нормални хора – возят се в трамвая, имат си семейства, ядат пици с гъби и кетчуп, някои даже имат коли. На турист е най-вероятно да попаднете в събота призори. Тогава е времето на тези същества. В тези радостни часове, когато добрите хора са изключили телефоните си, натиснали са копчетата на будилниците, внимателно придърпват завивките и нежно се усмихват насън, предчувствайки с биологичните си часовници двата почивни дни, незнайно откъде по улиците изпълзяват странни създания. Те са обути в огромни тежки и грозни обувки, които явно им пречат да се придвижват бързо, облечени са в дрехи, състоящи се от повече джобове отколкото ясен смисъл, а на гърба си носят нещо направено от връзки, токички, ремъчки и каишки, всичките зашити върху чувал с дръжки. Тези създания са туристите. Те се познават помежду си, защото тяхното тихо и на пръв поглед безвредно безумие винаги се упражнява на групи.
Ако все още не сте се отказали, решили сте да се подложите на изтезанията на пешеходството и постепенно да придобиете тяхната изкривена психика и уродлив външен вид, присъединете се към една такава група. Ще ви посрещнат дружелюбно и след няколко отровни забележки ще се почувствате като виновно нищожество:
„Вие искате да вървите с ТЕЗИ обувки?“ Поглеждате към добрите си стари удобни кафяви половинки, с които досега сте вървели, и то доста успешно, но явно, че не може да продължава повече така.
„ТОВА ли ви е багажа?“ Поглеждате срамежливо към найлоновата торбичка в която сте сложили сандвич, шише с минерална вода, две салфетки и книгата „Как да оцелеем сами в планината“.
„Той НЯМА фенерче и туристически нож!“ – констатира тъжно някой и преди да успеете да възразите, към вас се приближава един тип със смешна шапчица с папулка, явно главатаря, и ви нарежда: „Другата седмица те искам оборудван както трябва и без хленчене по пътя. Ясно?“ Смънквате ясно, ясно и си тръгвате засрамен и обзет от някаква непозната амбиция. Това е само началото на вашата лудост.
След една седмица, в събота призори чакате на спирката „оборудван“. Имате обувки, които трудно отлепвате от земята и за които ви е ясно, че през първата година ще са неудобни, докато загрубеят краката. На гърба си имате чисто нов чувал с дръжки и катарами, за който продавачката ви попита „колко литра да е раницата“. Вие й казахте, че няма да я пълните с вода, а тя ви погледна със странно съчувствие, взе една раница и я напълни с всичко необходимо.
Скоро групата се събира, пристига и главатарят, сега ви гледа одобрително, явно сте заприличали на турист, приемат ви за един от тях, напомнят ви за хленченето по пътя, идва автобус, качвате се и тръгвате. По пътя групата нервно запява песни, придружени със странни подвиквания, текста го знаят всички с изключение на вас, явно са пели и друг път, раницата е задръстила пътеката между седалките, обувките почти не убиват и си казвате „не е чак толкова лошо нещо туризмът“.
Лошото започва по-късно.
Слизате в подножието на някакви чукари, автобусът си тръгва празен със сънения си шофьор – последния нетурист, когото виждате. Оглеждате се за снек-бар или поне кафе, но наоколо са само дървета и камъни. Групата се накачулва с багажа, главатарят, за който научавате, че се казва водач, брои всички. Някакъв веселяк ви помага да си качите раницата, но когато я пуска едва не падате по гръб.
Първият километър ви се вижда дълъг колкото Бостънския маратон. През почивката скривате зад едни храсти брадвичката, алпийското въже, два от хлябовете, шест консерви и резервните батерии за фенера. На следващите почивки изваждате от раницата още неща, но тя, проклетата изобщо не олеква. Имате пришки на двете пети и единия палец. Мъчи ви глад, но водачът не дава да се яде по пътя. Разрешава се само да се възхищавате на гледката, но не ви е до това. Нещо убива на гърба, вероятно е ръба на аптечката за първа помощ, но не смеете да я изхвърлите. Краката болят, но не толкова, колкото раменете. Онези около вас са обзети от някаква лудост, гледат трескаво с напрегнати лица, на моменти изпадат в бурна веселост, поучават как се ходи, колко да се наведете напред, как първо се поставят пръстите, после пружиниращо цялото стъпало, а на вас ви се реве. Иде ви да седнете под някое дърво, да захвърлите всичко от гърба си, да си събуете обущата и да лежите неподвижно докато дойде бялата смърт, дивите зверове или прекарат тролейбусна линия. На всичкото отгоре оня главатар – водачът непрекъснато сочи нещо, на което трябва да се чудите, да ахкате, да цъкате с език и с насълзени очи да викате „каква красота“. Той се мъчи да ви убеди, че днешната лека разходка е една увертюра към героичните походи, на които ще сте способни само след няколко месеца, естествено под негово ръководство.
Постепенно ви става все едно. Имате чувството, че винаги сте живели сред канари и диви туристи, никога не сте знаели друг начин на придвижване, освен лазенето по стръмни пътеки, че краката винаги са си били разранени, а в невръстна детска възраст, едва проходили, са ви зашили на гърба раница колкото осемдесетлитров бойлер. В този момент някой отпред извиква „хижата се вижда!“.
Представяте си вана, чаша джин с тоник, резенче лимон и малко лед, от която бавно отпивате на малки глътки, докато се пече шпикованото с тънки сланинки и полято с неизброими подправки свинско бутче.
Хижата се оказва влажна и студена барака с безкрайно вкиснат хижар, който посреща групата не по-дружелюбно от двете си овчарски кучета. Той веднага предупреждава всички да пикаят и там някои други работи по-далече от хижата, защото вода няма, носи се от едно дере на половин час път, а предишната група така оплеска околностите, че цял ден дъжд не можа да измие поляната. Показват ви някакви дъски, на които ще трябва да спите с още 12 души. Водачът праща половината да събират дърва, за щастие сте в тази група, защото останалите трябва да изтупат смрадливите одеала и да донесат вода от онова дере. Когато огънят е запален и в огромния чайник ври едно пакетче чай, вие трябва да започнете да се веселите заедно с останалите туристи – мрачни, премръзнали и претрепани от път. Някой даже запява, явно за да се подмаже на водача. Прекарвате нощта до кокалестия гръб на някакъв непознат, който обилно е употребил лечебен планински чесън. Тайно дъвчете извадената от раницата филийка хляб със стар мармалад, проклинайки собственото си безразсъдство и слушайки как в дъното някой тихо стене на сън.
На сутринта се мъчите да определите коя част от тялото не ви боли, но май няма такава. Ставате с изкривен врат, обувате омразните обувки, слагате си раницата и тръгвате обратно с предателите, които се отказват от похода, за разлика от 5-6 жилави старци – те продължават с главатаря нагоре към още по-далечни хижи и някакъв тъп връх.
Обратният път се оказва не съвсем лек, особено след като един умник предлага да минете „по-направо“ и се изгубвате сред бодливи храсталаци и коварни камъни. Все пак се добирате до място, откъдето се виждат далечни къщи, дворове с масички и беседки и гладките шосета, по които пътуват с колите си истинските хора. Вижда се и автобусна спирка, към която цялата опозорена група се спуска безредно.
Пред вратата на автобуса подло ритате по кокалчето някакво невинно девойче и се хвърляте на седалката части от секундата преди бабичката с тиролските чорапки, която през цялото време ви се подиграваше „такова младо, а бързо се умори“.
Пътувате към къщи, към мекото легло, удобните кафяви стари обувки, топлата вода, чашата джин и към отдавна измислените други начини за придвижване и си мислите как в подходяща компания от невежи автомобилисти ще разказвате какво е нужно за един лек преход в планината, как се носи раница-бойлер на гърба и как се стъпва с мека пружинираща походка по пътеката към уютната топла хижа, заобиколена от красотите на дивата природа.

автор: 4i40