Ку знайти, ши съ фърла веч пуд влака.
Напъва мъ дутам, чи съ чълдисах.
Сълзи-реки заляхъ хоримака,
а сенна ли дъ ям – се хлябъ клисав.
Пучерни ми съ, синна съ джигера,
с уная кръчма точну срид силоту,
изгуба Колю- там ши гу намера,
зарязъл и кузити, и синоту.
Пу светлу йоще бърза съ наджвака,
ръкатъ му, ич и ни утмалява.
Към къщи ни му стигът дватъ крака,
на четри иди, даже припълзява.
Ни дай си, божей, дъ съ заблехосам,
в уборя да дуя питте ни крави,
га вида гу, съвсем са омагьосъл,
из локвити далдисвъ, шсъ удави.
Изик питляви, пружи вратни жили,
белким съ сета, ида гу прибЕра,
чи мож съм ряпа, мъ пък ойще в сили,
/ни съм кът негу, дъ ни гу умера./
Пък къту гу погледниш фъф учити-
мускатува прузрачнъ тиоремъ.
Там тъй са съ наджаскали звездити,
ачи ми иди чак дърво да земъ.
Мъ нямъм времи, дъ гу изтирзая.
Агресийта мъ каръ съ кокоря.
Устисквам съ едвам, чи нъл съ зная,
и с нея, няма гу запра в уборя.
Чи думам ви, тъй мозъктъ мъ стяга,
не чи га имам ногу, ма намирам.
Пуд влакъ да съ пльосна, ил дъ бягъм,
пруникнувение хич ни съзиръм.

автор: Билкарката