Моята майка е пенсионерка и живее на вилата, за да е по-близо до природата. Да се разбира: има възможност да поддържа домашно стопанство – зеленчукова градина и кокошкарник, с които практически изхранва цялата фамилия. Извън градинарството и животновъдството всяка сутрин тя чинно гледа кулинарно предаване по телевизията. Там млад, красив, професионален готвач показва различни екзотични рецепти. Учи я как да избира на пазара свеж омар, да маринова артишок, да чисти лангуста. И един ден моята майка реши да му напише писмо.

„Здравей, мили синко,
аз съм баба Станка, живея на село и реших да приготвя манджа по рецепта, която ти показа в своето предаване. Когато в нашия селски магазин попитах за корен от новозенландски картоф, продавачът ме нарече „изкукуригала” и счупи очилата ми преди да ме изгони на улицата.

Тогава отидох в града на пазар да купя, както ти ме научи в своето предаване, пресен морски дявол. Продавачите ме пратиха по дяволите, счупиха вторият ми чифт очила и ме изгониха от пазара.

Ама аз да не съм вчерашна, все пак успях да приготвя нещо по твоя рецепта. Вечерта, когато моят мъж, дядо ти Иван, седна на масата да вечеря, аз му поднесох печен охлюв, върху свежо листо от лозата на двора. Предположих, че с това той няма да се нахрани, затова сложих в чинията му два охлюва. Мъжът ми счупи моя трети чифт очила, на мястото на стъклата втъкна двата охлюва, а лозовото листо го залепи на челото ми. И написа върху него „за нищо не ставаш”.

Моят най-голям внук, Николай един ден ми се обади по телефона, че служебният стол бил затворен и ще дойде да обядва при мен. Доведе със себе си и неколцина колеги. Когато момчетата седнаха на масата, Никито вика: „Е, бабо, всичко, което имаш в печката и хладилника, вади и трупай тук, че умираме от глад!”. Аз им поднесох канапе – върху малки парченца хляб с клечка за зъби набучени фини резенчета гъбки. Всичките 45 клечки за зъби, момчетата ми ги забучиха в едно място, за което се знае, че не може да се види без помощта на огледало.

Ама аз да не съм вчерашна?! Продължих да обогатявам кулинарната култура на моето семейство. Една неделя при минусови температури моят мъж, с внуците заедно, нацепиха пет кубика дърва. И когато на обяд мъжете, премръзнали и уморени, влязоха кухнята да се сгреят, веднага се отправиха към печката, където аз винаги имам поне една петлитрова тенджера с вкусна супа от домашна кокошка. Но… тук ги очакваше голяма изненада – нежна портокалова крем супа, в изящна купичка с размера на половин яйце от гълъб, украсена с парченца марципан. Предвкусвайки възторга на моите любими мъже, аз затворих очи. Когато ги отворих, очилата ми вече нямаха стъкла. Аз, кой знае защо, лежах в снега, по косите ми се стичаше портокалов мус, от носа ми стърчаха парченца марципан.

Ама аз не съм вчерашна, реших да изуча тайландската кухня. Защото много хубави хора са тези тайландци, ядат всичко, което мърда: хлебарки, червеи, паяци. Поглеждам към левия ъгъл над мивката и си мисля: „Господи, колко много продукти се похабяват тук!”. И тогава си спомних, че в твоето предаване ти спомена, че ястията с насекоми са много ефектни. Истина е. Ефектът от поднасянето им беше невероятен – три пукнати ребра, две насинени колена и една огнестрелна рана в тялото. Всичко се случи така. Ден за жътва. Пратиха ме да нахраня жътварите. Те бяха станали в четири сутринта, бяха ожънали и вършели около 250 тона зърно. При това някъде към 9 часа ескалаторът се счупил и се наложило ръчно да товарят камионите, с лопати. Та, бригадирът ми вика: „Бабо Станке, толкова сме гладни, че стомасите ни са се свили на топка, сякаш сто мравки лазят вътре в нас.”. Той даже и не се досещаше колко е близо до истината. За обяд приготвих първо – супа от пържени мравки, за основно – панирани скакалци, а за десерт – руло от бръмбари, колорадски, защото съдържат повече захар. Опънах бяла покривка, наредих блюдата и пожелах приятен апетит. После нищо не помня. Хората ми разказваха, че жътварите ме вързали за браната и овършали с мен 18 хектара. Освен това ме закарали до мелницата и искали да ме направят на брашно, но главата ми не минавала през бункера. Виж, очилата ми станали на сол. А пъдарят стрелял в мен с винтовка, заредена с английска сол. Мисля, че в едно от твоите предавания чух, че няма нищо по-неприятно от пресолен бут. Сега вече съм сигурна, че е така.

Но това всичко са детски приказки в сравнение с това, което се случи на 24 май. Този ден винаги събира много гости у нас и разбира се, цялата подготовка за празненството ляга върху мен. А аз искам всичко да е цивилизовано, не като друга година – гостите хапнат, пийнат и се метнат да играят кючеци под звуци на чалга. Миналата година реших да поканя от града струнен квартет, за академична музика… Мир на праха им… А аз… аз вече почти се оправям, смених патериците с бастун и мястото на гърба, където бе втъкнат един лък от цигулка, почти заздравя. Единствено нещо, което все още ме тормози – не могат да измъкнат от главата ми контрабаса, защото не бива да го режат,.. бил много скъп…

И ето ме сега, седя с контрабас на главата и гледам предаването ти. Чакам нови рецепти. И даже не се сърдя на никого. Как да очаквам висока кулинарна култура от хора, чиято тоалетна е на двора, а асфалт виждат само по телевизията…?!

Прегръщам те с любов: баба Станка.”