О, Лидъл!

Три часа бабички и лелки
пред входа му чакат. Сивите панелки
трепетно повтарят на Тотю гласът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
гъсти орди лазят по плочките криви
и тела се блъскат, и псувни изливат.
Бури подир бури! Рояк след рояк!
Данчето Фандъкова сочи входа пак
и вика: „Търчете! Ниски са цените!“
И ордите тръгват с викове сърдити,
и „Банани!“ мощно въздуха разпра.
Лидълът отвръща с други вик: ура!
И с нов дъжд от лакти и псувни на майка
лелки, пенсионери спират да се вайкат,
влизат и се блъскат, без сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
и гърди висящи на щанда да сложи
и един банан повеч в торбата да положи.
Бабичките блъскат. Лелките крещят,
персоналът жално ги моли да спрат.
…
Няма вече олио! Има хекатомба!
Всеки банан меч е, всяко киви – бомба,
всяка стока – удар. Всяка душа – срам.
Свинско и сланина изчезнаха там.
…
Персоналът тръпне, друг път не видели
така да се блъскат овци подивели.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
И днес йощ кварталът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
срамът му дивен като някой ек
от дупка на дупка и от век на век!