Чи са джаснАх у селския ни рейс
на грацка миграцьонна убиколка-
да могът да ма видят фейс ту фейс,
къква съм яка, дъбова туполка.

Явих са на пруслушвани… таквос…
/Уш слушани, ма санким сал та гледът./
Изпити сухи сливи, с вирнът нос
кръй мени фсе. Връхта на сладуледът!

Дойде ми рет и мени най- накрай.
Ги гледам фсички пръхкат и са хилят.
Държат са за куремите комай,
кат чи ли са упити с лошу биле.

„Утде са взе- ми викат,- гуспуджа?
Ни знайш ли, тук я кастинк за мудели?.“
Пък шефа им прихърква кат свиня,
чене му падна, зъркели забели.

Сто и трийс кила направих оня ден,
ма як фасон, мисо ни са разплува.
Да бе зърнАл безухия Гоген,
не слънчуглед, ми мен щеш да рисува.“

И стана тя… И глъч, и рев, и бой-
/разфърлях им бюрата кату пъзел./
Три деня нам ши разбират ли кой
със крак е или вързан е на възел.

Тъй са утказах вечик ут среда
напълну проста не, нъправу свинска.
Спрях дажи нувините да чета.
/Ма нявга им препращам ина руднинска./