Съфсем са сбърках тас гудина –
извадих ут мазету праз,
Айшету, Войка и Калина
пуканих, / -Що? – Ни знам!/ у нас.
Накиснах чесън и джумерка,
кьополу и джигер у сос.
На интирнета блях за сверка
дъл му са хвърга магданос.

Приготвих са идялно, значи.
Пък чакам ги със дар гулям.
Я с някуй фуста на „Вирсачи“,
я с нещу течну на „Рифан“.
На, те пристигат, свили китки
откъм ливадата в кьоше,
обръгнали в кръчмарски свитки,
ни плашещи са ут шише.

Утрязана пу тоя начин,
обръщам взора към Айше.
Душата ми утвътре плачи,
щот гледам с празни е ръце.
Кат бръкна ф пазвата Айшету,
искара идин картонен къс.
Дарявала ми снимка дету
била и ф профил и ф… анфъс.

Како да ви разправям тука?
Напразну патлажана млях.
Тугас са сетих – ефтин лука…
И струпах планина пред тях.