Целият блок 46 и всички блокове около него в радиус от пет километра проклинаха дяволът, който накара Калинка Коджабаджакова да мине не по обичайния си маршрут, а покрай новооткрития хипермаркет, (може пък там олиото да е на промоция!) а на двеста метра вляво от него се кипреше музикалният магазин.
Калинка се взираше като омагьосана във витрината и в главата й като палави хлапета на въртележка в лунапарка се провикваха детските спомени. Как я завъртя тоя живот, та забрави какво влечение имаше към музиката още в ранните детски години – та нали баба й разказваше как още 2-годишна натискала котката в скута си да й свири на глинена окарина, а тъпото животно без музикален слух се извивало в агония под ръката й. Като беше пък на 5, леля й от Москва й подари балалайка. Каква радост беше – цяла седмица спа с нея в леглото (плюс новите ботуши и куклата Спаска). Единствено условието да се учи на изкуството да дърпа струните само и единствено когато баща й е на работа, помрачаваше тази радост. Затова и тя усърдно и максимално използваше тази възможност до деня, в който баба й обвини музикалното й образование за секналото мляко на козата. Така лека полека различни капризи на съдбата – и най-вече на родата – слагаха прът след прът в кариерното й развитие на виртуоз на балалайката, докато инструментът накрая взе да се измества бавно, но сигурно от мястото до леглото й към ъгъла, а оттам – към мазето. Следващата му спирка щеше да е огнището, но тогава се получи писмото от леля, която ги канеше на гости в Москва и много искаше да види „Калинка мая“ колко е пораснала и научила ли се е да свири на балалайката. Калинкиният баща едва чуто каза нещо подозрително дълго по адрес на откачената си балдъза, после набързо пресметна какво може да продаде в голямата руска столица и прецени, че жертвата да изтърпи дрънкането си струва. Хлъцна, когато разбра че пътуването ще трае два дни, но вече бе късно. Във влака Калинка щастливо упражняваше свои собствени гами, баща й скърцаше със зъби, майка й гълташе валериан и наложен пелин, докато у невръстното дете за пръв път проговори чувството за такт. То взе балалайката и отиде в съседното купе с предложение за благотворителен концерт. „Помниш ли, Янке“, „Заспал Гочо под салкъм“ и „Таганка“, изпълнени в най-високата октава накараха пътниците да подадат глави в коридора, а окуражената от успеха си Калинка тръгна на турне из съседните купета. Когато разбраха, родителите на новата музикална звезда хукнаха да си я приберат с уши, пламнали от срам, че детето обикаля и пее из влака като сираче след революцията. Славата й обаче бе плъзнала като цигарен дим дори в съседните вагони и току някой идваше да покани малката трубадурка да гастролира с някоя и друга песен в купето им. През оставащия път майката и бащата тихо обсъждаха кое трябва да пожертват – спокойствието си или българо-съветската дружба – леля Настя беше особено тънкообидна. А пък тия стекове цигари все пак трябваше да се продадат. Затова преди да тръгнат обратно за България,скроиха подмолната конспирация да „забравят“ балалайката у леля й . Добре, но Калинка се усети, нададе вой и проклетия инструмент отново се озова в багажа – лично леля Настя я завърза за дръжката на куфара. По пътя обратно Калинка нямаше никакъв шанс да поднови музикалната си жп – кариера. Измъчен като средновековен еретик от едноседмичното дрънкане по струните и възторжените аплаузи на леля Настя, той изръмжа: „Дрънне ли още веднъж тая балалайка, ще ти я одрънкам по балалайката!“ Това попари крехкия ентусиазъм и мечтите, едва разперили криле – Калинка тихичко си порева и в старанието си да опази своята скъпоценност, повече не посмя да свири на нея. И така и не разбра къде изчезна тя после…
Но ето я сега – като поличба от съдбата, като голям бял гълъб – на витрината лежеше Тя и белотата й проблясваше на слънцето. Защо от всички инструменти точно тя привлече очите й, защо сякаш я мамеше с духалото си като с пръстче? Сигурно защото си спомни за дядо Мончо, братът на дядо й – и той свиреше. Ето на, ето на! Знаеше си, че влечението към музиката не й е паднало от небето. Наследствено е.
Влезе в магазина и смело попита за цената.
-Гайдата ли? Триста лева, госпожо!
Калинка затвори очи, за да успее да ги фокусира и застопори да не се въртят като пумпали. После ги отвори, успя да кимне хладнокръвно с изражението на човек, който всяка седмица купува гайди, обеща да мине на другия ден и излезе. После веднага звънна на братовчедка си Милена да я врънка за старата гайда на дядо Мончо – кой ли пък щеше да свири у тях. На братовчедката не й се занимавало с глупости, даде й номера на баба Софрона в Калофер – да говорела с нея, гайдата и без друго била някъде там по тавана. Калинка си изхаби почти всички безплатни минути, докато обясни на глухия бабишкер какво иска. Понеже гайдата била скъп сантимент за вдовицата, тя едва се съгласи да се раздели с нея – едва когато Калинка й предложи 60 лева. Обеща да й я прати по пощата още на другия ден.
Гайдата пристигна сравнително бързо – едва след четвъртото напомняне.
-Какво е това? – хлъцна прединфарктно мъжът й, когато я видя.
-Гайдата на дядо Мончо. Завещал ми я е. – храбро излъга Калинка, после видя, че й иде отръки и продължи. – Баба Софрона ми я прати. Каза да я пазя като очите си, защото дядо Мончо искал да му продължа традицията.
-Да свириш?! На гайда??? – клетникът все повече губеше цвят на лицето.
-Що пък не.
-Пари за уроци не давам! – побърза да отсече той.
-Аз не ти и искам бе, Първане?! В ютубата всякакви уроци има.
Прединфарктното писукане завърши с едно почти слединфарктно състояние, Първан махна с ръка и потърси утеха в барчето. А Калинка си отдъхна, отдавна беше се научила да разгадава кода на налятото в чашата количество: догоре означаваше пълно примирение.
Ако Първан обаче лесно вдигна бялото знаме – лесно му беше на него, имаше привилегията по цял ден да е на работа –на кварталните обитатели обаче се наложи да организират таен орден на Антигайдарите. Най-голяма злоба беше набрала Жекова от първия етаж, на която се наложи да бере срам пред природозащитниците, които бе извикала с твърдението, че в блока някой всекидневно коли котки. Само един съсед отказа да влезе в ордена и предпочете да се бори със собствени сили срещу напастта – стария ерген, пенсионера Стефчов, който бе основния заподозрян по сигнала на Жекова. Калинка с търпението на раннохристиянски мъченик изтърпя и псувните на мъжете, и клетвите на жените, и препикаването на изтривалката от децата. Причакваха я по стълбището й цветно й описваха какво ще направят гайдата й, по-скоро с ручилото,за което имаха предвид необичаен, но предвидим калъф – отвор от Калинкиното тяло. Таванът се напука от тропането с бастуна на баба Еленка, а ако точилката на кака Рада от долния етаж имаше свойства на пробивна машина, подът у Коджабаджакови отдавна щеше да е заприличал на калоферска дантела. Все някой си изхвърляше пепелника, картофените обелки или скапалите ябълки през терасата по някаква случайност точно когато Калинка минаваше отдолу. Тя търсеше подкрепа и утеха от Първан, а той ръмжеше: „Като ти се свири, ще свириш бе! Амма ха, тяхната мама! У дома ше си правя каквото си искам!“ Двамата се споглеждаха и кимваха жертвоготовно и ентусиазирано като ремсисти, но и двамата си знаеха, че няма място за отстъпление, защото освен 60-те лева, които Калинка даде (изкукуригалия калоферски вампир я издаде, като се обади да благодари), тя плати и на един открит по Интернет гайдар да възкреси спаружената, изсъхнала като стомах на сомалиец гайда. После пък, след около три седмици инквизиция над слуховите възприятия на съседите ( още в първата Жекова се обади на природозащитниците) тя откри, че само уроците в Ютюб не са достатъчни за лелеяната Руфинкина песен. У тях взе да идва учител и то уроците станаха повече от един само защото Първан огледа майстора на гайдата и пресметна, че с това 19-годишно момче 53-годишната рубенсова визия на жена му няма шанс.
Дори Паганини на козия мех беше безсилен, при Калинка не се получаваше и не се получаваше. Накрая и той прежали парите и предпочете, че тъпанчетата му са по-ценни. И спря да идва. Калинка бе готова да метне злощастната гайда през терасата, но Първан точно тогава сервира отмъщението си студено: „Да не си посмяла!Толкова пари пръсна – ще свириш! Аз ли ти я наврях зорлен тая гайда?“
Калинка предприе крути мерки за собственото си оцеляване. Три пъти изпуска „неволно“ гайдата през терасата – проклетото нещо се отърваваше без драскотина, сякаш във него се беше вселил зъл дух. На четвъртия мундщукът се пукна и макар, че рева с горещи крокодилски сълзи, Калинка вътрешно триумфираше и ако не трябваше да защитава ролята си, би обърнала една ракия на екс от радостно облекчение. Уви, Първан Луцифера за няколко дни откри как щетата да бъде поправена и след това с жест на рицар, който коленичи пред дамата си, положи гайдата в Калинкиния скут. „А прахосмукачката с месеци стоя непоправена, мизернико!“ – подтисна тя порива си да изчисти с ручилото ушната му кал.
Калинка съвсем се отчая. Опита се да съблазни съседското двегодишно момченце на детската площадка с нея – разчиташе, че малкото келешче ще се затръшка за атрактивната играчка и тя ще се види „принудена“ да му я подари. Не би – майка му я изтръгна от ръцете и подозрително бързо се сети, че трябва да купува мляко. На другия ден музикантката от 46 блок веднага щом изпрати мъжа си на работа пъхна под якето си един мършав от злоба махленски котарак и го затвори насаме с гайдата с надеждата той хубавичко да си наточи ноктите с нея. Уви, неблагодарникът омете два пауча „Китекат“ и просна черната си дългокосместа снага право върху белия й панталон, за да потъне в блажен сън.
И тъкмо и Калинка, и кварталът се примириха с наказанието си свише, спасението дойде от кандидат-зетя. Момъкът беше от Батак, в стремежа си да печели точки пред бъдещите тъст и тъща, ги бе поканил да му гостуват, за да ги запознае с красотата на родните си места. „Амиии, наистина ли свириш на гайда? – въодушеви се той, когато тъстът скромно спомена тази подробност. – Супер! Непременно да я вземеш, ще ни посвириш на някоя родопска поляна – ехааа, като в клиповете с народните песни ще стане!“ И стиснала проклетата адова вещ, Калинка обиколи с нея и бреговете на язовирите, и дъхавите поляни, и старинните къщи… До мига, в който сякаш Спасителят разтвори облаците накичени като помпончета над входа на пещерата Дяволското гърло и с гласа на гида обясни, че името идвало от необяснимата способност на пещерата да поглъща безследно всичко, попаднало в подземните й води.
-Олее… – отекна изписукването на Калинка петнайсет минути по-късно-Какво направииих…
Първан се вгледа в изразително, до максимум ококорените очи на жена си, погледна празните й ръце… а после я сграбчи в големите си лапи и я нацелува пред очите на смаяния зет, смутения гид и възторжено пищящата група руски туристи.

автор: GalinaBlanka