Никой в България не е луд да прави журналистически разследвания – нали ще го набият! Но пък всяка сериозна медия трябва да имитира някакво псевдоразследване по някакъв наболял проблем. Този жанр ви дава възможност хем да проявите социална ангажираност, хем дискретно да интегрирате в текста скрит пиар на фирми, склонни да ви почерпят. Ето един пример как да го направите:

„Как се купуват гласове в Кърджали”
Разкрихме схемата на изборната търговия

Тръгваме в ранната зимна утрин към Кърджали. На път сме да открием зловещата схема, по която партиите си купуват гласоподаватели. Това ли е демокрацията? За това ли скачахме по митингите? Такива въпроси си задавам, докато редакционният ни CITROEN си проправя път в мъглата. Шофьорът Цоко мълчи. Пътьом хапваме закуската си – топли, уханни FORNETTI, които се топят в устата и димящо кафе LAVAZZA.
Да, тежък е живота на разследващия журналист, но и в него си има малките житейски радости.
Преди да излезем от София, спираме да заредим на SHELL. Качествено гориво, културно обслужване, усмихнати служители – какво повече му трябва на човек?
– Тия SHELL са великани. – казва Цоко. – Винаги от тях зареждам. Кефят ме, бе!
Прав е Цоко, мисля си, докато отпивам от леденостудената минерална вода БАНКЯ.
Задрямвам по пътя и след около час се събуждам огладнял. Тъкмо навреме – пред нас е ресторант HAPPY BAR & GRILL. Спираме да обядваме. Цоко си поръчва пилешки крилца, а аз – панирани кашкавалчета. Божествени са! Сервитьорката е красива като модел на PACO RABANNE и любезна като майка ми. Чувствам се страхотно. Сметката ни е 17 лева и осем стотинки. Оставям й 18 лева. 92 стотинки бакшиш! Да види, че не съм стиснат.
Пристигаме в Кърджали около два следобяд, настаняваме се в хотел „БАЯЛЦАЛИЕВ”. Просторни стаи, уютно обзавеждане, перфектна атмосфера. Вземам душ и тръгвам по следите на изборната търговия. Пред хотела срещам Мустафа – около 30-годишен мъж, бедно облечен, а не като мен – аз съм с маратонки NIKE и фланелка DOLCHE&GABANA.
– Знаеш ли нещо за купуването на гласове? – бъркам аз веднага в раната.
– Не – казва Мустафа.
Страхът в погледа му ме убеждава, че със сигурност тук има купуване на гласове, но хората не смеят да си кажат.
Усетил, че съм набарал вярна следа, влизам в бирария ЖАДНОТО ГЪРЛО да утоля жаждата си. Поръчвам си голям HEINEKEN. Това е бирата!
Подпитвам келнера дали знае нещо за купуването на гласове. Той вдига рамене. Страхът е сковал всичко живо в региона.
Решен да хвана бика за рогата, отивам директно в общината. Посреща ме служителката Ч. Ц., предлага ми кафе. Любимата ми LAVAZZA! Говорим на всякакви теми, но няма как да избегна щекотливия въпрос: купуват ли се гласове?
– Няма такова нещо – смее се Ч. Ц., а смехът й ми напомня на … Тръгвам си от общината, изтощен от тежкия журналистически труд и се оттеглям за кратка почивка в хотел БАЯЛЦАЛИЕВ. Небрежно полягам в меките постели на „БАШ ЮРГАН – Измир” и се унасям в сладък сън.
След два часа будилникът HAIER неумолимо звъни. Време е за работа! Ставам, избръсвам се със самобръсначка GILETTE, двойно ножче, потупвам обветрените си репортерски бузи с афтършейв NIVEA.
Слизам в лоби-бара, където ме чака Цоко. Пием по един малък JAMESON за отскок. Но аз не забравям, че тук съм по работа – все пак съм професионалист. Питам директно бармана Сунай:
– Някой предлагал ли ти е да купи гласа ти?
– А, няма такива работи – казва Сунай. – А и аз не съм оттук.
Не бил оттук! На кого ги разправяш тия работи, мойто момче? На старото журналистическо куче ли?
Дааа, страхът е сковал всичко живо в кърджалийско. Дори барманите не смеят да си кажат.
Допиваме JAMESON-а с фъстъци, пакетирани от фирма „КАРАКОЛАРОВ” и отиваме да вечеряме с Цоко в механа ТРИТЕ РАКИИ. Поръчвам си голяма СЛИВЕНСКА ПЕРЛА, Цоко си вика БУРГАСКА МУСКАТОВА.
Ракията ме прави агресивен и от упор питам келнера Ахмед – кой купува гласовете в Кърджалийско?
– Не знам за такова нещо – казва Ахмед, а в очите му се чете страх. Той ме лъже, но за мен – големия разследващ журналист – нещата са ясни. Току-що разкрих ужасяващата схема на изборната търговия – всеки гласоподавател е купен, но не смее да си каже.
Доволен от успеха на разследването си, викам сметката и с Цоко се отправяме към стриптийз-бар „ДИВАТА КАТЕРИЦА”. За моя радост тук катериците наистина са диви. И какви неща правят – ооооо!
Но аз не се възползвам от това. Защото съм женен! (Миче, четеш ли ми репортажа, мило? Не съм ти изневерил!)
Като истински професионалист, аз не забравям, че съм тук не за да се възползвам от изложената за продан женска плът, а за да разследвам скандала с купуването на гласове.
Една стриптийзьорка се усуква около мен, сяда в скута ми, опитва се да ме обарва. Каква наивност! В момента, в който тя вече си мисли, че ме е спечелила, аз я разстрелвам с въпроса:
– Продаваш ли гласа си, кучко?
Тя е шокирана. Започва да ми говори на руски:
– Ой… что такое… я не панимаю…
Но за мен всичко е ясно. Това са проститутки- рускини, докарани от една партия (всички знаем коя!) с издадени фалшиви удостоверения, за да гласуват за нея. Каква мерзост!
Отблъсквам рускинята и казвам, че си тръгвам. Цоко вика, че остава. Нека остане, не мога да го съдя. И работническата класа има право на своите малки удоволствия.
На следващата сутрин потегляме обратно към София.
Цоко мълчи. А и аз не го питам.
Спираме да заредим на SHELL. Чудесен бензин, фантастично обслужване. Продължаваме по пътя.
По радиото звучи новия хит на РУШИ ВИДИНЛИЕВ. Страхотен певец. Ето такава трябва да е съвременната българска музика.
Пътувам към редакцията със скандално разследване за търговията с гласове в Кърджалийско.
Само за няколко часа успях да разкрия цялата мръсна схема – всички гласове в този край се купуват. Доказаха го думите на Мустафа, общинарката Ч.Ц., Сунай, Ахмед и руската проститутка (не посмях да я питам как се казва, щото Мичето ще ме убие)…
Но дали ще публикуват разследването ми?
Дали пък Главния няма да се уплаши от истините, които съм изнесъл?
Ще видим.