„Все трябва да има някакъв начин“ – мислеше Киро Киселото от 223-та килия. От известно време идеята за бягство се бе загнездила под раираната му шапка и не му даваше покой. Вярно, бай Ставри беше строг, но справедлив, и все пак животът навън мамеше Киро с хилядите си изкушения. От присъдата му оставаха още 5 години и три месеца – ужас!! Обеща си, че излезе ли, повече няма да краде компоти.

– Трети отряд, излизай за проверка – строго, но справедливо прогърмя баритона на бай Ставри. Киро застана чинно до вратата на килия 223, и бе надлежно проверен. Като цяло, и този затворнически ден беше минал монотонно, безметежно и нецелеустремено. Скуката можеше да побърка всеки, дори такъв неин приятел като Пешо Команча от 203-та килия.
– Имате час и половина, след което гася осветлението – на бай Ставри не му омръзваше да повтаря едно и също всяка вечер. Как пък веднъж не каза, че имат два часа…
Киро легна по гръб на нара, и се загледа в решетката. Мислите му ловко я преминаха, спуснаха се на плаца, и оттам – през портала, без документи и без проверка. Даже на излизане караулният им отдаде чест. Това не беше справедливо – мислите му бяха далеч по-престъпни от делата му, но тях никой не ги затваряше, сортираше, броеше като овце и им гасеше лампите в 10 вечерта. Ако някой ден откриеха затвор за мисли, неговите нямаше да излизат от изолатора.
По телевизора започна турски сериал. Киро обърна гръб, и се загледа в олющеното огледало над умивалника. Току над него две хлебарки правеха любов – това се повтаряше през всяка една от тези проклети 1917 вечери. А колко още такива го очакваха…
Изведнъж дочу тих гласец:
– Искаш ли да се махнеш от тук?
– А не бе! – каза Киро, и чак тогава загря, че нещо не е наред. Скочи, огледа се, но не видя никого. Мамка му, побърквам се, изстена компотеният рецидивист, и тъкмо да си легне я видя: малка зелена топчица, пърхаща с крила и готвеща се отново да изпищи въпросът си.
– Какво си ти? – след четири години и девет месеца в затвора, Киро беше станал равнодушен към всичко, дори към неща, които повечето хора наричаха „чудо“.
– Аз съм феята на бягството, и съм тук, за да ти помогна. Приятно ми е, Фрийла!
– А аз съм тролей номер осем.
– Не се шегувам. Ако не вярваш, гледай!
Фрийла, или както там се казваше, замахна към решетката, и тя изчезна. Киро обаче не се предаваше лесно.
– Това и аз го мога. А можеш ли още сега да ме изпратиш в Маями, с валиден паспорт и пари в кеш?
Докато го каже, вече крачеше по Бискейн булевард, а момичета почти без бански му намигаха. „А стига бе, това е невъзможно!“ – каза си Киро, но все пак отвърна на намигането…И ето го отново в килията. Феята го гледаше победоносно, и дори някакси дразнещо покровителствено.
– Сега вярваш ли ми, че мога да те изкарам навън?
– За половин минута и баба може. Изкарай ме за постоянно, и ще те благославям, докато си жива.
Фрийла понечи да каже, че феите не умират, но си замълча. С образи като този не си струваше да влиза в подробности.
– Мога и за постоянно, но няма да е безплатно. Ще излезеш оттук още утре, ако ме научиш да крада компоти.
Макар и легнал, Киро замалко да падне. Ощипа се, защото подобна глупост не можеше да е реалност. Заболя го, но феята не изчезна.
– Само от любопитство…защо й е на една фея да краде компоти?
– Защото…защото ми омръзна да съм добра! Омръзна ми този сладникав живот, искам да да живея истински! Искам тръпка! Тази сутрин се събудих и установих, че 380 години съм правила само добро, а самата аз добро не съм видяла. Приеми го като първа крачка към феинско пробуждане. Да не мислиш, че само вие, хората, имат нужда от промяна? Плюс това, да крадеш компоти ми се струва безобидно, и лесно ще се оправя със съвестта си.
– Безобидно, безобидно, ама ми лепнаха десетунка за два буркана сливи.
– Забравяш, че съм фея на бягствата: и да ме затворят, мога да си тръгна по всяко време.
Обучението започна още същата вечер. Фрийла схващаше бързо, и още на десетата минута изработи сама примитивен шперц от пръчицата си. След час вече знаеше как да установи дали мазето с компотите не се охранява, примерно от куче, как да се дегизира, за да не предизвиква подозрение в обитателите на съседните вили, как да различава качествената зимнина от бомбажа и още куп полезни неща.
– Сега ще ме изкараш ли? – попита Киро – научих те на всичко, което знам. Във вашето царство няма да има по-изпечена крадла от теб.
Фрийла се закиска съвсем по женски:
– Търпение, драги! Първо ще направя една демо обиколка, за да проверя дали съветите ти действат. Ако е така, считай се свободен човек.
Каза, махна с пръчицата си и изчезна. Киро се ощипа за втори път, и отново го заболя.
На сутринта се събуди от крясък на гларус. Отвори очи – лежеше на скалите в стария Созопол, съвсем свободен и обветрян от бриза. Двойка нудисти се съвкупляваха на съседната скала – съвсем като хлебарките в килия 223. Киро изтръпна от радост – феята беше изпълнила обещанието си. Една вълна се разби току в краката му и го обля със солен душ. Опиянен от свободата, Киро изкрещя и стресна нудистите.
– Фриййййййдъъъъъъм!
– Не можа ли да изчакаш малко бе, братче? – тросна се нудистът – така ме стресна, че работата се разсъхна.
– Пий Трибестан – посъветва го Киро и се запъти към града. В гърдите му напираше любов към целия свят, което беше странно. Мина покрай няколко мазета, които никой не охраняваше, но дори не помисли да влезе и да се „самообслужи“ – започваше на чисто. Влезе в ресторант и си поръча телешка пържола. Докато чакаше поръчката се сети, че няма пари, но за всеки случай бръкна в джоба на панталона. Вътре откри цяла пачка петдесетолевки – чудесата нямаха край. Когато дойде сервитьорката, си поръча и десерт – сметанов сладолед, обилно полят с компот от ягоди.

автор: fadul