Наблегналу ма й неска дъфнувение,
ино либовну ми й таквоз
и ши залитна у лиричну утклунение,
ма ндейти да гу прайти на въпрос.

Тя, Либуфта из оня ден пучука
срамливу някак си на пътната вратня,
утварям аз и гледам кату пукъл:
– Де одиш, викам, ма, жина!?

-Ам ко да ти рича, мари Калино,
ни ми устава времи къкту знаш…
Ма ади напраи ми път да мина!
На пътя ли сига ши ма устайш!?

– Мумент сига. То убуу, чи намина,
да та пукана вътре, ама де да знам…
Ши зяпа цялу селу: Бряяя, Калина
улибена кумай!!! Чи после срам…

И дремим тъй на портата със Нея
и са разправами за туй, за унуй
и аз кат някуй Хамлет блея и тъпея:
„Дъл да я пусна или не?! Ку са разчуй…“

Кандисах най-пудир, умекнах,
утторих портата и реках: Вляз!
Митафуричну й пустлах ина пътека
и са нахули начи Либуфта у нас.

Ду тука убуу, кротка ми са стори,
ма де да знам, чи тъй ша пулудей!?
Напрай ми дармадан у двора
и цяла нош либовни песни пей.

Пудир риве пък свита у кюшету,
пуписва стихуви (чи ми ги и чите)
сЕ за Душата на Пуета, за Сърцету…
Напрау ут пуезия да ти са утще.

-Я, чувай, викам, ко ши ти убада,
да земиш да са земиш у ръце,
чи кату грабна дрянуута туяга
шти са намести и душа и сърце!

И уж са кротна, ни ма притиснява,
пунявгиш пак либовни песни пей,
ма ни ми гази двора кату луда крава.
То мож да й са иска, ма ни смей.