О, ПИЧ*А! (Дневникът на Иван Вазов)

13 август 2013

4 септември 1882
Наченах повест за емигрантските си години в Браила. Турил съм й заглавие „Неяли-несрали”. То верно така си беше. Гладувахме като псета, ма поне си отеб*хме на румънки.
Имаше една госпожа Флорица, колчем се сетя за нея, още се одървям. А добрият писател винаги трябва да е леко одървен, кога пише. Така възбудата му се предава на читателките и те му стават поклоннички. А преобладающото мнозинство от купувачите на книжовност са от женски пол.
Добре си поживях при старите хъшове. Македонски, Попчето, Мравката, Владиков, Хаджията. Страстни пияници и големи еб*чи. А и Странджата беше потресающ пич. Верно, че беше изкукал и всички се еб*вахме и се подиграюхме на патетичните му тостове, ма па беше весело.
Вознамерявам да се возползвувам от похвата „автоирония”. Затуй назовах героя си Бръчков. Щото така или иначе дъртите хъшове ме сбръчкваха от юркане. Нали бях новобранец.
Ала не им се сърдя. Какво да им се сърдиш – повечето от тях са мъртви. Един Македонски е жив и мете пода в една канцелария. Само той може да разкаже как ме сосипваха от еб*вки и унижения. Ех, Македонски, защо не умря при Гредетин?

29 юли 1883
Редакторът не одобрява заглавието.
– Какво е това „Неяли-несрали”?- вика. – Дай го по-патриотично, нали си писател. Тези хора са херои, а хероите не серат.
– Ами аз точно туй съм написал: „несрали”.
– Иване, не се прави на ударен. Дай нещо по-возвишено. Как ти звучи да речем „Немили-недраги”?
– Звучи ми като заглавие на бездарна стара градска песен.
– Хич не ме интересува как ти звучи. Аз съм редакторът и ти казвам, че това ти е заглавието. Ела идущия вторник за хонорара.

19 декември 1883
Работя върху поетичен цикъл с работно заглавие „Епопея на незабравимите пич*и”. От американската литература знам, че всеки голям писател трябва да опише реалистично най-хубавите си онождания. Така както го правят Хенри Милър и Чарлс Буковски. Затуй съм решил да направя цикъл от стихотворения, в които да разкажа за Амалия, за Ефросина, за Тодорка с големия клитор… Ех!
Първото стихотворение ще е за Амалия. То започва тъй:

О, пич*а!
Три деня белите прашки как прохода бранят…

Отде ми идат на акъла тия чутовни метафори, бе! Наистина съм голям писател. Да назовеш женското лоно „проход”? На кого другиго би хрумнало подобно поетическо изражение?

25 февруари 1884
Редакторът съсече цялата ми поезия. Твърди, че българските читатели живеели в дебело невежество и нямало да возприемат моите сексуални откровения. Щял съм да ги возмутя, а това било неприемливо за политиката на издателството. Искал да напиша нещо патриотично.
– Е, какво патриотично бе, редакторе бледи? – развиках се аз.
– Ами например нещо осъдително срещу новините на турски. Или пък нещо за хероите от Априлското въстание и Освобождението.
Офф, ще се наложи да смъча нещо в тяхна прослава. Верно, банална тема е, сега всички дращят за това, но пък хонорарът, дето ми го предлагат, хич не е лош.

7 март 1884
Ще го бъде. „О, пичка” ще стане „О,Шипка” и ще возпея приповдигнато боевете на опълченците. Ще прасна и по една поемка за Кочо, за Бенковски, за Левски и ще им взема парите. Все пак аз съм професионалист. А отгоре на туй съм голям писател.

19 ноември 1884
Ах, как ме дразни Захари. Не мога да го трая. Написал, моля ти се, мемоар за Априлското въстание и го кръстил „Записки по българските въстания”. Книгата се отличава със забележително скудоумие и липса на всякакво художество, ала много се харчи, щото авторът бил очевидец на събитията. Уж бил до Бенковски по време на въстанието. Ама дали воистина е тъй – никой не знай. И вече десета седмица е най-харченият писател по книгопродавниците. Накъде отива българската култура, щом един загубен чобанин от Медвен пише някакви измислени мемоари и те стават бестселър?
Не се воздържах и му посветих стихотворение:

На З.С.
Със храчки, мръсотий и кал
света си, байно, олигавил:
да би ги някой в куп събрал,
ти в тях се би удавил!

Как добре съм го рекъл: „света си, байно, олигавил”. Освен туй по време на работата си върху тая непреходна творба родих ценна поетическа находка. Още в първия стих ми се появи проблем – излизаше ми една сричка повече – „със храчки, мръсотии и кал”. „Мръ-со-ти-и” са четири срички, а ми трябваше дума с три. И изведнъж ми дойде божествено просветление – ако сменя „и” с „й кратко”, сричките стават три. Мръ-со-тий! Вярно, че думата не е изрядна граматически, ала читателят няма да забележи такваз дреболия. То какво ли забелязват тия прости цървулковци, щом харесват глупостите на чобанина Захари!…
Освен туй, ако наложа взаимозаменяемостта на „и” със „й кратко” (а аз несъмнено ще я наложа, защото съм най-големия авторитет в българската книжовност въпреки напъните на чобанина Захари), тоз похват ще ми отвори нови поетични двери.
Навремето, кога писах поемата „Клеопатра” имах проблем с подобни рими. Поемата беше посветена на тогавашната ми слугиня Гинка, която ме воведе в тайните на груповото онождане. Сегиз-тогиз се сбирахме у дома с нейни акрани и я обладавахме наедно по трима-четирима, а тя все питаше за още. Тия нейни извънмерни желания ме вдъхновиха да я сравня с императрицата-ненаситница Клеопатра. Создадох една волнующа метафора на нашите мърсувания и я посветих на Гинка. Ала тъй и не намерих подходящ апотеоз за финал на поемата. Но ето че сега, благодарение на чудната игра „и” = „й кратко” ми хрумва как да я завърша:

И изригват мощни струи
от възбудените х*и!

Да, знам че буквоядите тутакси ще ме емнат. Те само туй чакат – да съзрат някъде дребна грешчица в безсмъртните ми творби, та да скочат и да ме заклемят в гнусните си газети – той, Вазов, видите ли, не знае езика, не знае как е множественото число на думите. Но какво ме брига хорската завист! „Възбудените х*и” е прелестна находка на изящната словесност.

30 април 1892
Наченах да пиша еротичен роман за Априлското въстание. Нарекъл съм го „Под робството”. В заглавието има двойна закачка. От една страна иде реч за турското робство, а от друга страна – за сексуалното робство. Идеята ми е, че главният герой Бойчо Огнянов от една страна вдига революция срещу Османската империя, но от друга страна е сексуален роб на една учителка – Рада Госпожина. И се онождат с тебешири, учителски показалки и други помагала. Идеята е величайша, защото разказва за двояката природа на человека – хем лелее да е свободен политически, хем иска да е роб на жена.

17 октомври 1892
Редакторът ме гледа мрачно.
– Кви са тия тебешири бе Иване, кви са тия извращения? И какво е посланието?
– Ми туй е реализъм.
– Къв реализъм бе, Иване? Искаш да ме скараш с ДПС ли? Искаш да ми правят митинги пред издателството ли? Това ли искаш? Отрежи цялата сексуална линия и дай по-приемливо заглавие на романа. „Робство” е много груба дума. Дай нещо по-меко. Например „присъствие”.
Разтреперах се от возмущение. Какво присъствие бе, мюзевирино? Мигар баща ти е „присъствувал” в гъза на майце ти? Как да назова романа си „Под присъствието”? Та туй е вопиюща дивотия.
Разправяхме се, разправяхме се, па накрая си стиснахме ръцете на „Под игото”. Според мен туй заглавие е твърде страхливо, но ми додея на чреслото да воювам с малоумни редактори. Ситуацията била такава, Балканите били буре с барут, да не съм искал да стане като в Босна… Просто не е истина какви чутовни глупости съм заставен да слушам. Но накрая зорлем кандисах. Не мога да си позволя да хвърля в рисайкъл бин-а двегодишен труд само зарад едното заглавие.

8 юни 1894
Пенчо ме ударил в някаква своя немощна статийка. Писал по мой адрес следното: „Всичките действуващи лица в романите на господина Вазова, от Огнянова до Рачо Пръдлето, издават подло автора си, защото като чисто лирически поет във всяко лице той е виждал само себе си, изобразявал е сам себе си – и ето че наместо Рачо Пръдлето се явява господин Вазов, във всичкото величие на херой хвалипръцко”.
Е, туй е то българската завист! Наместо да се радва, че негов сънародник е велик писател, той попържа. Разбирам, че е обиден зарад туй, че е куц и едва влачи немощните си телеса. Разбирам, че му е пренеприятно, задето цяла България сега мене гледа, а него го знаят само глупците около доктора Кръстева. Разбирам, че вопие от факта, че аз онождам всички хубави прелюбезни госпожици, а той мачка нелицеприятни библиотекарки. Ама защо трябва да пренася личното си неудовлетворение връз творчеството ми?

26 ноември 1894
„Под игото” стана чутовен бестселър. Тая седмица съм на второ място по продажби в книгопродавниците. На първо място е Дан Браун с поредната си нелепица. Моят роман е сто пъти по-добър, но българинът е чуждопоклонник и винаги ще предпочете американското лайно, нежели българската мерудия.
Нищо де, аз и от второто място ликуя. Пенчо го няма и в първите сто, завалията.
По случай добрите продажби снощи събрах неколцина другари в „Юнион клуб” и се направихме на кучета.
Сега махмурлукът ме мори. От сутринта съм изпил сигур три оки вода и пак не мога да угася пожара. Не се гаси туй, що не гасне.

7 септември 1897
Станах министър на просвещението в правителството на Коцето Стоилов. Коцето ми е отколешен другар и отдавна ме моли да му ударя едно рамо, а аз все отказвам, воден от поетически съображения. Но тоя път приех. Не за друго, просто искам да зърна ликът на Пенча, кога узнае, че съм оглавил народното просвещение. Дяда ти Вазов е министър, мойто момче, а ти какъв си? Обикновен софийски дришльо!
Министерската служба носи досада, ала и някои приятности. Дадоха ми служебен файтон, калесват ме по всякакви празненства на уруспии и дупедавци, дори ме номинираха за „Мъж на годината”. Туй е стар български конкурс и в него битката винаги е много оспорвана. През 1873 самият Васил Левски е бил номиниран за мъж на годината, но губи от хаджи Иванчо Хаджипенчович с 516 на 47 гласа. Разбираемо е – желанието на организаторите е било да дадат титлата на жив човек. От пиар гледна точка е тъпо да наградиш мъртвец, защото той би бил возпрепятствуван да си получи наградата и да поблагодари на организаторите.
Министерското кресло ми докара и много блюдолизци. Хора, които довчера не са ми казвали „добър ден”, днес тръбят навсъде, че са ми първи приятели. А и вестниците не спират да ми се возхищават и постоянно ме наричат „гуру на поезията”, „първенец на прозата” и, „патриарх на българската литература”. А преди да стана министър, нямаше и една добра дума за мен.
Какви подлоги са, не е истина просто!

16 април 1898
Днес сътворих великолепно стихотворение. Апотеоз на любовта и жизнерадостта. С таз творба ми се чини, че воскачих нов поетический връх. Веднага изтърчах при редактора и му го зачетох велегласно:

Аз познавах тази пич*а
Още като ученичка.
Беше млада, жива, дива,
Изключително еблива.
Кукувица щом закука
Тя отпочва да се чука.
Трябва да ви се пофала,
Че и с мен се е еб*ла…

– Чакай, чакай – сепна ме редакторът. – Тука нещо римата ти куца. Какъв е тоя глагол „да ви се пофала”? На книжовен език се казва „да ви се похваля”.
– Зная. Но подобни фигури са допустими в поетическото изкуство. Това е народностно наречие. Пък и ако напиша „похваля”, ще трябва да го римувам с „еб*ля”, което е хептен безсмислено.
– И защо изобщо трябва да се хвалиш?
– Е как защо? Човек защо е*е? За да се хвали!

5 февруари 1899
Пенчо пак ме ударил в някаква газета. Завистта на неудачника не му дала да спи. Не се стърпял, па издращил:
„Такива натури като господина Вазова ги има легион; целта на техния живот е да ядат печено агне, сложено на готова трапеза, да говорят масали, зевзеклици, да пият наздравици за “благоденствия” и, отнемай-къде, понякога да пишат глупави романи”.
Хехе, измучени анализи седнал да ми прави. Що си не гледаш дивотиите, Пенчо, ами се мъчиш да наредиш недъгавата си снага до атовете на българската литература?
Гледай си там кръга „Мисъл” (какво нагло наименование, сякаш извън тоя набеден кръжец не существуют мисли!) и недей посяга към светините.
Чудя се и се мая отде се взе тая завист у Пенча? Тейко му беше читав човек, всички го уважавахме. А може би затуй синът се е озлобил, защото е прозрял, че нивга няма да стигне таланта на бай Петко. „Пенчо бре, чети!” му е викал той навремето. Но Пенчо тъй и не се научил да чете, научил се сал да попържа.
Отпървом мислех да отвърна на тоя жалък пасквил с друг пасквил. Но отвтором си рекох: Иване, ти си световен поет. Не е уместно да слизаш на нивото на тоя низък червяк. Твоето оружие е поетическото. Туй, що те отличава от Пенча е, че ти владееш изкуството на римите. Удари го с тях!
Затуй седнах и му посветих следующата творба:

БОЛНАТА ЗМИЯ

С нозе от ход и лутане подсечени
по урва качвах се една.
Внезапно в камъняка там напечени
змия отровна ме клъцна.

Но зъбите изляха на обувката
ядът си лют, неизлечим.
На халос й отиде ней цалувката,
останах читав, невредим.

Пребих, стъпках змията отвратителна
и пътя си поех без шум…
Аз знам влечуга друга, зла, язвителна,
срещал съм я на моя друм.

Тя неведнаж хапала е краката ми –
и с колко ярост, злъчка, бес!
Но тя е болна – жали я ногата ми,
и аз я не стъпках до днес.

Изпитвам християнско състрадание
към таз озлобената гад,
и мисля, колко мъка, бол, страдание
ней струва всяк изригван яд.

(Певец безвреден, тих, и брат на слабите,
не съм помислил нивга аз,
че бих дигнал у змиите, у жабите
такъва идрофобски бяс).

О, господи, във таз душа изгризана
от злоба – твоя мир всели:
калеврата ми цяла е пронизана
от толкова зъбчета зли!

Как само ги нахождам метафорите! Кому другиму би хрумнал чудесният похват да оприличи куция Пенча на болно влечуго? И какво благородство, какво невиждано великодушие струи от стихотворението ми! Такива сме големите творци – подхождаме със снизхождение и християнско състрадание към ония презряни твари, що ни хапят калеврите. И слагаме в скоби скромната си личност. Демек – ти прецени, любезни читателю, кой е прав и кой е крив.

29 май 1919
Написах еротичен роман на име „Чичовци”. В него разказвам за страстите на хората в по-улегнала възраст. Младите наивно си вообразяват, че възрастните не се радват на полови възбуждения. И аз кога бях млад живеех во същите заблуждения относно тия наслаждения. (Възбуждения – заблуждения – наслаждения е прелестна рима, трябва да я употребя нейде. Как ми хрумват такива чудесни поетизми!). Ала сега виждам, че не съм бил прав. Всякоя възраст си носи своеобразие в онождането – по младини ръчкаме с жизнерадост и настървение, а попревалят ли годинките иде ред на по-изтънчените мурафети – подпецването иде по яваш-яваш, но носи бая по-висше услаждение на сетивата.
Зрелият человек знае кое как да подхване, той не се спеши да го нахака из един път, а свещенодейства. Поопипа тук-там, па поблизнува, па се поназлъндисва, ще речеш, че не му се оножда. Па кога коженият меч се возправи, ще да го положи излеко връз вълната и ще си запроправя път из уханните дебри на момината клисура дорде стигне до темното й усое. Па после ще въздъхне издълбоко и ще да го запровира навътре-навънка, навътре-навънка с оная омайна лекота, що носи сюблимно наслаждение
Чак сега се досетих защо Найден Геров назовава клитора „гъделичник”. То си иска бая гъделичкане и побарване, та да докараш момичката до онуй томително потреперване на ногите.
Ама туй младите отде да го знаят?

18 януари 1920
Евгения Марс е прелюбезна жена. Мине, не мине време, па дойде у дома, приседне кротко во писателската ми стаичка и ме созерцава как дращя. Созерцава, созерцава, па току приклекне под писалището и ми засмуче чреслото. Чреслото ми отпървом се зачудва кое какво, ала с времето се возправя. Тогаз Евгения запрята поли, возсяда ме и ме яха досущ сръбски кавалерист. Сърдцето ми затуптява патриотично и кога се там съзира козлодуйски бряг – бум!
Евгения стене като охтичава. Туй трябва да ме подсети, че онождането не й стига, та я довършвам с език. Език свещен на моите деди!

2 юли 1920
Редакторът пак ми е сърдит. Какви са тез чичовци, вика, кво е туй онождане? Ти, кай, Иване, срама нямаш. Наште читатели са прости хора, те се возмущават от такваз откровеност.
Седнал и ми сократил романа по най-безобразен начин. Махнал всички страстни моменти и го докарал до дребнава юмористична повест.
Взех си хонорара, напопържах редактора и отидох да онодя Евгения.

14 октомври 1920
Тиквениците от кръжеца „Мисъл” разправяли зад гърба ми, че съм бил графоманин. Не било нормално да пиша толкоз много. Истината е, че в нашата литература зеят пропасти и моят поетически дълг ми повелява да ги запълвам. Какво имаше преди мен в нивицата на нашата словесност? Нищо. Безплодна угар, в която стърчаха отделни самотни класове като Ботева, Каравелова или Алека. Нямахме роман, нямахме истинска драма, нямахме оди. Аз создадох цели жанрове, а те ще ми викат графоманин! Де гиди, мюзевири.
Туй, що не могат да преглътнат всичките ми завистници от иженарицаемите литературни кръгове, е моята извънмерна творческа плодовитост. Хора като Пенча безплодно гризат молива в продължение на месеци, па току изплюят накрая някакви немощни стиховце. А аз пиша по 5-6 стихотворения на ден (стигал съм и до 14!) и все шедьоври. Музата ми е тъй мощна, че мога да напиша безсмъртна творба за всяко нещо. Днес например, докато се разхождах в градската градина, съзрях самотен есенен минзухар. И веднага съчиних следното великолепно стихотворение:

О, самотен минзухар,
В утринта любезен дар
Още щом те лицезрях
Издълбоко вздъхнах: ах!

Ала идат дни на мраз
Ще увехнеш ти тогаз,
Цветенце нетрайно ти,
Во сърдце ми остани!

Мигар не е гениално? Как ми идат на акъла подобни потресающи словесни изражения!

22 септември 1921
Евгения току ме изненадва. Боядисала си интимното руно в лилаво. Ах!
И ми припява: „Аз съм само цвят лилав”. Немощно стихоплетство, ала возбуждающо. Потапям писателския си мустак во лилавата й вълна и тържествувам. Вълната замирисва. Дъхът й ме омайва. Туй може да тури начало на нов поетичен цикъл – „люлякът ми замириса”. Но сега не бива да се разсейвам. Туй, що трябва да сторя, е да вдигна патриаршеския си жезъл, за да възрадвам лилавото й лоно. Ала жезълът не ще да се вдига. Мъчим се с часове.
По едно време Евгения вади от чантичката си синьо хапче. Въвира го сред вълната си и ме подканя да го намеря. Езикът ми е чевръст, намира го бързо и го глътвам. Подир мигновение жезълът ми става твърд. Турям го сред люляковия гъсталак. Евгения офка. Онождам я патриаршеската – кротко, ала с достойнство. Сегиз-тогиз побарвам гъделичника й. О, пич*а!
Свършваме бездиханни.
Пращам я да се подмие, а аз сядам на писалището да опиша вълненията си:

Във топъл ден,
сред люляк гъст,
Ухае всьо околовръст…

Евгения се връща во стаичката ми.
– Стига дращи, Иване, – казва. – Люби ме! Возжелала съм те извънмерно…
И пак кляка под писалището ми и ми замлясква керестето. Ах, тя е млада, щенията й са понятни, ала аз как да отвърна немедленно? Дава ми още едно синьо хапче. Кръвта ми почва да бушува, ала сърдцето ми се задъхва. Претупка, претупка, па спре.
Какво е туй?
Нима животът на безсмъртния писател може да има конец?
Евгения се нанизва на стърчащия ми чеп и лелее от возторг. Аз съм облян от студена пот. Пред очи ми чернее мрак.
Туй ли е краят?
Туй ли е?

автор: Иво Сиромахов








Драсни коментарче по темата (ако може на кирилица, благодаря за което)

   


in love ;) :writing :whistling :wall :wacko :trumpet :thumbsup :thumbdown :stop :sleepy :shock :pipe :nosweat :matrix :kissing :kiss :hmm :happy :gossip :good luck :flower :flex :crying :coffee :cheers :bye :book :bomb :blush :bg :asd :ahah :-P :-D :) :(