(пропоръчително е да се чете на фона на нежен китарен звън)

Уф, Аморе мио, откъде са зе
с тъз нежну дрънкаща китара…
Не, неска няма да паса увце,
мумент да фърла сЕга пенюара.

Червен’та рокла с дикулте,
лачен’ти убувки, със туковити,
косата – черна кат са разпилей,
ила и ма зими… таковата.

Танцувай с мени, да, Сеньор,
ни питай нищу, щот шти утгувора…
Устай са у ръцети ми, Амор,
ми тъй ми, нъл и аз съм хора.

Свири, Аморе мио, нежну тъй я карай,
дорде умекнат и глава и кулине…
О, и на еспански къкту ми приказваш
ептен либовна треска ма трисе.

И селуту мий тъй далечи,
се йно, чи ф Андалусия раснАх
и тоз китарен звън пу мене са разтечи,
ни ща да вида крава, нит да я паса..

Еспанецо, ей тъй ма завърти,
с червента рокла залеза да скрием
и ептен да са бикним у мичти,
ма дръш ма убуу, ачи свят са вие.

А пък подир пу пътя си въри,
с дубро шта сповням сякугиш нататък,
ма дор си тук – свири, Амор, свири…
Либоф са повни га боли и га е кратка.

автор: Калина