Таман забучих хурката на кръста,
с разрохнатата вълнена къделя,
наместих са, наплюнчих двата пръста,
чи лесничку влакноту да утделям
и чувам кък утвънка съ изтряска,
ду портъта, ма по-къмту стубора,
а някъф мъшки глас зема да кряска:
„Умирам, брях! Ми пумогнети, ора!“
Куга излязух, то къко да вида?
Тъй ептин ентилекта ми съ втреси-
ут покрива пуддала киримида,
та нъ глъва иргенска е пуднесла.
Въх, дибидюс са изчервих туталну,
пучти ду киримидину чирвена.
Кък бях си ниглиже, нифициалну,
ф мига риших:“У къшти ши гу зема!“
Нъл някуй трябаши да съ пугрижи,
тес капки кръф да сурни ут чилоту.
Иргенчинциту грацку- гледъ, мижи,
пучти изгуби свяст кръй мен гуркоту.
Яс нъл съм си дубрата съмърянка,
прибрах гу, пуизмих гу, гу капичнах…
/пустелих му на одъра да нанка,
ко, няа съ излагъм, нъл съм лична…/
Тъй кът гу гледъм, окол трийси деня,
ши гу…ликувам,/ку сти ма разбрали/.
Щот я кумоциу, я лоша вена,
дан плъзни из силоту- малий, мали.

Земи нъ стувари
ипидемиа ут кумоциу, упасна рабута ви казвъм…

автор: Билкарката