Изкуство дебне отвсякъде

22 март 2010

автор: Иво Сиромахов
източник: ivosiromahov.com

Напоследък се чуват настойчиви гласове, че българското изкуство има голямо бъдеще. Това е чудесно, макар че повече бих се радвал, ако имаше и някакво настояще.
Министърът на културата Вежди Рашидов искал да прави „Български Лувър”. Това е прекрасна идея и тя трябва да бъде подкрепена и доразвита. Ако например паметникът пред НДК се барне леко, той може да стане нещо като софийска айфелова кула. А Перловец ще е нашата Сена, край която букинисти ще предлагат апокрифен екземпляр от „Винету”, четен някога от самия министър-председател.
Доказателство за големите успехи на българските творци открих най-вече в предаванията за култура по БНТ. От тях научих, че във всички изкуства сме на световно ниво, но за съжаление като публика сме твърде прости, за да оценим този факт.
Разбрах например, че сме постигнали големи успехи в поезията. Гледах интервюта с наши поети, които си признаха, че са на светлинни години пред разни измислени западняци като Алън Гинзбърг и Жак Превер. Направи ми впечатление, че един от тия нашенски гении е без зъби. Вероятно ги е изгубил в битката си с Извечното.
Леко ме смути фактът, че показаните български велики поети очевидно имат не особено добра хигиена. Но пък защо ти е да се къпеш в един загиващ консумативен свят? Нечистоплътността не е ли форма на артистичен протест? Важното е да си различен.
Прозата също процъфтява и се радва на нарастващ обществен интерес. Един писател дори е обявил конкурс за читател на романа му. Тази откровеност е затрогваща. Човекът явно си дава сметка, че книгата му ще бъде прочетена само от един човек и иска да го избере с конкурс, за да не попада творбата му в случайни ръце.
В българския театър ситуацията е още по-обнадеждаваща. Голям хит бил спектакълът „Монолози на вагината”. Аз лично нямам интерес към подобни монолози, но това е защото съм задръстен и съм свикнал монолозите да излизат през устата, а не през други телесни отвори. Ала театралните разбирачи посрещат тия монолози с възторг и очакват с нетърпение представлението „Диалози на тестисите”.
Изключителен подем имало в театър „Сфумато”. Говори се, че броят на зрителите в салона вече бил почти колкото броя на актьорите на сцената. Ако тази тенденция се запази, скоро ще бъдем свидетели на зрителско-актьорски паритет.
Безспорни успехи бележим и в киното. Това, че „Дзифт” не е победил по приходи „Аватар”, е просто нелепо недоразумение и се дължи не на качествата на филма, а на липсата на адекватна реклама.
Българското кино е дало на света много интересни похвати – отсъствието на сюжет, лошият звук, дългите безсмислени кадри, които ни подсещат за дълбоката душевност на оператора и за липсата на всякакъв финансов контрол от страна на продуцентите.
Но най-значимият български принос в световната филмова индустрия са диалозите от сорта:
– Ще заминем ли? (пауза)
– Не, ще гледаме телевизия. (напрегната пауза)
– Защо се държиш така?
– Защо? Защо? Защо?… (тежка въздишка) Вечните въпроси без отговор…
– Защо ме измъчваш?… (дълга пауза) Мразиш ли ме? (Двамата мълчат, а камерата излиза от скръбната кухничка и обхожда покривите на панелните блокове на разсъмване. Звучат тревожни цигулки).
Тези похвати създават самобитния облик на българското кино и ни карат да се питаме, защо все още не сме получили своя заслужен „Оскар” или „Златна палма”. Отговорът е горчив – има световен заговор срещу българската култура и гадните чужденци никога няма да допуснат да ни се отдаде заслуженото.
В небивал разцвет е и родното изобразително изкуство. В предаванията за култура видях художници с небрежно преметнати цветни шалчета и художнички с дрезгави гласове, разорани от арт-плуговете на преподавателите си в Художествената академия. Повечето от тях твърдят че току-що се връщат от Париж, където са открили изложба. Но не споменават къде точно в Париж е тая изложба, може би защото изкуството трябва да бъде обгърнато в известна загадъчност.
Добрата новина е, че днес най-популярният жанр в българското художество е Инсталацията. Каква е причината? Дали поради немотията, майсторите на четката са принудени да връзват кабели и бушони и да творят с фазомера? Или пък жанрът „инсталация” е безмилостна пародия на грозната технократска епоха, в която човек за човека е жица?…
Апогеят на българската култура, на който станах свидетел през тези дни, ме убеди, че нацията ни може и да загине, но изкуството й – никога. Последният българин ще е некъпан творец, който рецитира безсмъртните си стихове пред камерите на държавната телевизия, прави инсталации, свещенодейства в монолози на вагината и въздишки на ануса и снима филми, в които лентата е много повече от смисъла.








Драсни коментарче по темата (ако може на кирилица, благодаря за което)

   


in love ;) :writing :whistling :wall :wacko :trumpet :thumbsup :thumbdown :stop :sleepy :shock :pipe :nosweat :matrix :kissing :kiss :hmm :happy :gossip :good luck :flower :flex :crying :coffee :cheers :bye :book :bomb :blush :bg :asd :ahah :-P :-D :) :(