Лекарска грешка или невероятните приключения на Ванката.

„Пак гаден понеделник”, помисли си Ванката, отваряйки мързеливо очи. Както всяка сутрин – поне така си мислеше той в първия момент, но веднага след това забеляза няколко детайла, които не бяха типични за сутрешното му събуждане.

Първо, от мобилният му телефон не бумтеше „Стани, стани, юнак балкански” както обикновено. Всъщност, телефонът изобщо не беше на нощното шкафче до леглото му. А след по-обстоен оглед Ванката обърна внимание, че и нощното шкафче липсваше. Леглото също.
Вместо на личния си креват, Ванката лежеше на носилка, която се движеше в някаква посока под вещото ръководство на двама души със светлозелени престилки.

– Къде съм? – беше логичният му въпрос.
– В болница „Правете добро, братя” ЕООД – отговори му единият тип с престилка.
– Къде ме носите?
– В моргата – каза другият.
– Ъъъ… що? – озадачението у Ванката нарастваше.
– Щото сте умрял.
– Моля?!
– Обикновено не задават толкова много въпроси – вметна първият мъж в зелено.
– Обикновено не – кимна вторият.

Ванката запротестира.
– Извинете, но май нещо сте се объркали. Мисля, че съм жив. Не, сигурен съм, че съм жив.

Единият санитар размаха някакво листче:
– Мъртъв сте. Имате си и документ.
– Не съм! – настояваше Ванката.
– Вижте, господине, ние просто си вършим работата. Оставете ни да ви занесем до моргата, пък после ходете където си искате. Ако не сте съгласен с диагнозата, пробвайте в отдел „Рекламации” на трети етаж.
– Ще им е за сефте! – ухили се санитар 2. – Никой досега не се е оплакал от услугите в моргата.
– Така си е – съгласи се санитар 1.
– Слушайте, благодаря ви за съвета и не бих искал да ви създавам проблеми, само че…
– О, не се притеснявайте изобщо – усмихна се санитар 2. В другите отдели има толкова недоволни, че за едно оплакване никой няма гък да ни каже. Пак ще си получим новогодишната премия за най-добро обслужване.

Носилката спря да се движи и санитар 1 отвори тежка врата, при което лъхна студ.
– Ето, стигнахме – приветливо каза той. – Как се чувствате? Можете ли да се изправите?
– Мисля, че да – каза Ванката. Санитарите внимателно оставиха носилката на земята, Ванката стана на крака и се поизтупа.
– Чудесно, значи ние сме дотук. Ето ви смъртния акт, вашият шкаф е номер 42. Ако ви трябва изхода, асансьорите са по коридора, в дъното и после вдясно.
– Благодаря ви много!
– Удоволствието е изцяло наше. Приятен ден!

Санитарите махнаха дружелюбно с ръка, взеха си носилката и излязоха. Ванката се огледа. Моргата беше сравнително просторна и доста студена. Нямаше прозорци, а само луминесцентно осветление. На стената беше закачен транспарант „Министерството на здравеопазването предупреждаваше”.

Ванката намери шкаф 42 и влезе внимателно вътре. Беше достатъчно просторно, за да седне по турски върху студената метална повърхност. Придърпа вратата на шкафа отвътре и се замисли в тъмнината.

Колко ли беше часът? Молеше се да не е закъснял за работа. Откакто фирмата беше купена от „Лапенмухен Интернешънъл”, новите собственици въведоха типичната за немците желязна дисциплина. Постоянни отчети, вътрешен контрол, глоби за всеки 5 минути закъснение и тъй нататък… на всичкото отгоре постоянно се носеха слухове за съкращения. Но работата беше добре платена, пък и Йоана от канцеларията… ех, Йоана от канцеларията… въздъх… абе, имаше достатъчно причини Ванката да не иска да сменя местоработата си.
На излизане от шкаф 42 той примигна с очи и най-накрая се престраши да погледне часовника си. Вече беше почти 10 и половина. Проклятие.
С надеждата, че шефът ще приеме странното му преживяване за уважителна причина, Ванката реши все пак да си изясни цялата история и се отправи към трети етаж, накъдето го бяха упътили санитарите.

След като слезе от асансьора, Ванката се озова в огромно помещение, което според малката красива табелка представляваше „отдел Рекламации”. От край до край в помещението се простираха гишета, а пред тях се виеха километрични опашки от изключително нервни на вид хора. Залепен на стената лист уведомяваше уважаемите клиенти да натиснат бутончето, отговарящо на отдела, от който имат оплакване и да запазят полученото номерче, а стрелката на листа сочеше към машината, която раздаваше номерата.

След кратък размисъл, Ванката натисна копче „морга” и машината изплю бележка, на която пишеше „Гише #21 – вие сте номер 1.”
„Кой сега е номер едно”, помисли си Ванката по инерция. Явно наистина никой не се оплакваше от моргата – и слава богу, защото реденето на опашка в този момент щеше да му дойде в повече. Пообиколи в търсене на гише 21, спирайки за кратко погледа си върху двама пенсионери, които се налагаха с чадъри по главите в очевиден спор по важния въпрос кой от тях е с предимство. Най-накрая забеляза гишето, което търсеше – беше забутано в най-затънтения ъгъл, а зад него някаква перхидролена блондинка седеше и си пилеше ноктите.

– Добър ден – каза Ванката и подаде бележката с номерчето.
– Здраейте – отговори блондинката с дрезгав глас, без да спира да си пили ноктите. – Сигурен ли сте, че сте за тука?
– Ами идвам право от моргата… – измънка Ванката.
– Начи сте за тука. Баси, откак работа в таа дупка, сте ми първия. Клиент де. Къф е проблема?
– Ами вижте, снощи са ми издали ето това… – Ванката показа смъртния си акт.

Служителката зад гишето го прочете набързо и каза:
– Ми хуу.
– Ама работата е там, че аз всъщност съм жив…
– Отде знаете. На друг лекар ли сте ходили?
– Не, но съм напълно сигурен…
– Това може само доктора да каже. Кой ви е лекувал вчера?
– Ами ъъ, не знам, аз тука просто се събудих…
– Имате ли направление от джипи за таа болница.
– Не, доколкото знам.
– Окей, начи сте от спешното. Чакайте малко. Норчеееее! – провикна се гръмогласно перхидролката.
– Квооооооу? – отговори гласът на Норчето от неизвестна точка на помещението.
– Я ми намери картона на един пациент, Иван Иванов, на двайспет години!
– Двайсе и колкооооо?
Служителката зад гишето остави за малко пилата и сви ръце на фуния около устата си.
– И пеееет!
– Ей ся – изкрещя Норчето и наистина след около 5 минути се появи със здравния картон на Ванката. Перхидролката го запрелиства.
– Дам, дам, начи доктор Залянов. Е па той е тука ся. Елате с мен! – каза тя и с бързи стъпки поведе Ванката към аварийното стълбище, след което минаха през някакви лабиринти и стигнаха до отворена врата, над която пишеше „д-р П. Залянов, токсиколог”.

– Ооо, ето го и Ванката – разпозна го веднага докторът. – Как си днес, момче?
– Добре съм, докторе… познаваме ли се?
– Че познаваме се, как да не се познаваме. Знам всичко за теб, приятелю… снощи след като ти промихме стомаха, беше доста разговорлив…

Ванката се усмихна стеснително. Изведнъж като парчета от пъзел започнаха да изникват откъслечни спомени, дотогава зарити дълбоко в съзнанието му. Първата бира… третата ракия… петата текила… гласовете на приятелите му като в просъница… „тоя припадна, оставете го в спешното и после среща в кръчмата на Спас да си допием”… Ясно защо беше тук. Но чак да го обявят за умрял?!
– Докторе, може ли да ми кажете нещо… как ви изглеждам в момента? В здравословен аспект питам.
– Ооо, отлично, приятелю, отлично – ухили се д-р Залянов. – Като се има предвид състоянието ти, изглеждаш завидно добре!
– И, така де, извинете, но не си спомням всички подробности от вчера и се чудех дали мога да попитам какво точно ми е състоянието?!

Тук засменият д-р Залянов изведнъж придоби сериозна физиономия и каза тихо:
– Виж момче, не знам какво си спомняш от снощи, но ще ти го кажа направо. Направихме всичко възможно, но се боя, че се случи най-лошото.
– От сутринта всички наоколо ми разправят, че съм бил мъртъв!

Лекарят кимна мрачно с глава.
– За съжаление е така, моето момче. Отначало имаше добра прогноза за възстановяването ти – алкохолно отравяне, ехеее, колко такива сме имали. Но след като пуснахме задължителните рутинни изследвания, се оказа, че у теб отсъстват всякакви признаци на живот. Ето, това е кардиограмата ти – докторът показа един чисто бял лист. – А това тук изобразява мозъчната ти активност – каза той, посочвайки друг лист, отново бял и празен. – Но не бой се, ти наистина изглеждаш завидно добре за човек в твоето положение. Даже бих казал, че външно не проявяваш никакви симптоми. Като жив си!

Перхидролката ги прекъсна:
– Аз шси хоа вече щот иам раота. Ако ви тряам, шсъм в офиса.
– Ти пък кога си имала работа? – повдигна вежди д-р Залянов. – Айде отивай, ние тука с пациента ще се разберем.

– Възможно ли е изследванията ми да са объркани? – попита търпеливо Ванката. – Не че нещо, но мисля че имам сърдечна и мозъчна активност, защото със сигурност си усещам пулса в главата… като стана дума, да ви се намира едно аспиринче?
– Съжалявам, но ще трябва да ти откажа. Аспиринът не е тестван върху мъртъвци, не мога да поема такава отговорност. Но те уверявам, че разполагаме с най-модерните и скъпи уреди за изследвания в България и ако наистина беше жив, те щяха да го отчетат. Няма дори сянка на съмнение – ела да ти покажа.

Докторът отвори малка врата в кабинета си. Ванката пристъпи през прага и пред очите му се откри тиха зала, пълна с всевъзможни уреди. Някои приличаха на играчки, други – на уреди за инквизиция.
– Това тук е Мегатрон 2000 – гордо каза докторът, посочвайки най-големия от тях, – изключително усъвършенстван уред за комплексни медицински изследвания. С него ти проверихме сърцето, главата, кръвта и не установихме признаци на живот. Уредът има и много други функции, като например…
– Имате си и кафе-машина – Ванката очевидно в този момент беше по-заинтересован от кафето, отколкото от медицинските изследвания.
– О да, но засега я държим изключена. Няма достатъчно контакти в залата, чакаме одобрение от дирекцията да инсталираме допълнително…
– Тогава защо лампичката свети?

Д-р Залянов замръзна за секунда и трескаво проследи кабела на кафе-машината до контакта, където беше включена. Над контакта беше залепено листче „НЕ ПИПАЙ”, а до него на пода кротко лежеше изключения щепсел на Мегатрон 2000.
– А… ъ… мии… знаеш ли, май е възможно все пак да е станала лека грешка…
– Дали леката ви грешка има нещо общо с това, че някой е искал да си направи кафе, вашият Мегатрон 2000 е бил изключен и затова листът с изследванията ми е празен? – обобщи Ванката.
– Хъм, амии, мисля че сме изправени пред сложен казус – замислено промърмори докторът. – Да се върнем в кабинета, седни и да видим какво можем да направим…
– Например да ми анулирате смъртния акт и да признаете, че съм жив? – услужливо предложи Ванката.
– О, за съжаление не е толкова просто. За да обявим резултата от изследванията за невалиден, трябва да ги направим повторно, а здравната каса няма да покрие провеждането на едни и същи тестове два пъти… разбира се, винаги можем да те прегледаме като частен пациент.
– Еми хайде де!
– Дам, сега ще ти напиша една бележка, с нея отиваш на касата и още днес ще оправим всичко. Ще ти струва 1600 лева…
– Кооолко?!
– 1600 лева. Както казах, разполагаме с най-модерните и скъпи уреди за изследвания в България… – лекарят се усмихна извинително.
– Вижте, докторе, като се замисля, май ще ми излезе по-евтино да си остана мъртъв.
– Мъдро решение – отбеляза д-р Залянов – но в такъв случай няма да мога да ти предложа аспиринче…
– Ще го преживея. Докторе, приятно ми беше да си побъбрим, но наистина вече много закъснях. Приятен ден и изключете тая кафе-машина! – каза Ванката и без да дочака отговор, излезе от кабинета. Къде ли си беше паркирал колата?

Беше почти обяд, когато пристигна пред високата офис-сграда, на която с големи златни букви пишеше „Империал Палас – Банички и кифли с късмети”. Ванката работеше в отдел „Внедряване и развитие” на най-известната верига тузарски баничарници в света. След като мина през здравеняците от охраната (които му поискаха пропуск, лична карта, червен паспорт, карта за библиотеката и карта за фитнес), той хвана асансьора и най-накрая тичешком влетя в кабинета си, където вместо празния си стол откри хер Бьорнер, новия началник на отдела. Ванката изтръпна, защото знаеше, че шефът едва ли е там за да му топли стола, а по-скоро го чакаше, за да му прочете поредното конско.

– Ванка, майн фройнд, вас ист дас? Ти закъснява всеки ден, но днес граница прекрачил. Време ист пари унд дер икономически криза не позволява пари хаби. Няма търпи служители така размотава.
– Хер Бьорнер, чуйте, наистина съжалявам, че така стана. Но имах сериозен проблем, който ме задържа…
– Какъв проблем по-важен от наша фирма има?
– Ами… как да го кажа, хер Бьорнер. Умрях.
– Умрял? Ти с мен майтапишен?
– Съвсем не, хер Бьорнер. Ето вижте, имам документ.

Хер Бьорнер извади лупа и се зачете в смъртния акт, след което погледна учудено.
– Я, натюрлих. Дас ист автентише документ. За 40 годинен кариера аз такова нещо не виждал – служител умре и после закъснее. Трябва пита юрисконсулт на фирма – промърмори той, вдигна телефона и набра вътрешен номер. – Альо, Щефан? Ако може веднага дойде тук, ние има важен въпрос.

След няколко минути на вратата се почука и в стаята влезе Стефан Правомиров – нисичкият, плешив и очилат юрисконсулт на „Империал Палас”. Той прегледа оставените от Ванката документи, после провери във вътрешния правилник и в някакви справочници и най-накрая заключи:

– Мда, положението наистина е необичайно, но все пак е предвидено в корпоративната ни политика. Смъртта по принцип се смята за уважителна причина за отсъствие, но с оглед важността на подобни събития, от служителите се изисква в такъв случай да уведомят компанията поне две седмици предварително и през това време да обучат свой заместник… По параграф 2069 ще се наложи да глобим г-н Иванов с 5 лева, които ще бъдат удържани от заплатата му…
– Не мога да повярвам, че имаме правила и за това – учуди се Ванката.
– О, ние имаме правила за всичко. „Лапенмухен Интернешънъл” се гордее с богатата си корпоративна култура. Оня ден на Груевски от счетоводството му разрешиха да идва на работа от 10 заради претърпяна операция по отстраняване на десния тестис. Оказа се, че според параграф 1756 в счетоводния отдел от 8 до 12 не се работи, а само си чешат топките… – правният съветник прелисти справочника. – Но почакайте, има още нещо важно във вашия случай. Тъй като по закон мъртвите са освободени от данъци, няма причина от заплатата ви да удържаме задължения към държавата… което на практика означава, че нетното ви трудово възнаграждение на месец се увеличава хм, да видим, дам, увеличава се с 312 лева и 43 стотинки… Хер Бьорнер, ще ви помоля само да подпишете тези документи в три екземпляра…

Очите на Ванката блеснаха от щастие, но не успя да изрази възхищението си на глас, защото в този момент в кабинета с плач нахлу несбъднатата му мечта. Йоана от канцеларията… красивата, прекрасна, сладка Йоана… краката на Ванката винаги се разтреперваха, когато Тя беше близо до него, а сега направо загуби ума и дума, защото Тя направо се метна на врата му. Гъстите и черни коси бяха разрошени, а прекрасните и сиви очи – пълни със сълзи.
– Ванка, Ванка… вярно ли е? – изхлипа Тя. – Кажи ми че не е вярно, Ванка… Кажи ми, че не си мъртъв…
– Съжалявам – каза тихо Ванката. – Вярно е. Снощи умрях. И на мен ми дойде неочаквано, но…
– О, Ванка, не мога да повярвам…! Защо, защо не ти показах колко много те обичам, докато беше жив… защо те игнорирах през цялото време… сега никога няма да разбереш… проклета да съм, трижди проклета!

Опа. Май Ванката трябваше да си намери нова несбъдната мечта, защото тази като че ли се сбъдваше. Хер Бьорнер и Стефан Правомиров гледаха мелодраматичната сцена със зяпнала уста и не можеха да кажат нищо.
– Шшт, не плачи, съкровище. Сигурен съм… – запъна се Ванката – …сигурен съм, че аз съм някъде там и в момента гледам… и те виждам… и знам всичко. Повярвай ми, всичко ще е наред…
– Мислиш ли? – прошепна тя през сълзи.
– Честна пионерска – каза той и прегърна силно прекрасната Йоана.
Красивото и лице като че ли се успокои, а сладките и устни казаха тихо:
– Благодаря ти, Ванка. Благодаря ти, че си тук с мен, дори когато вече те няма… Не знам как ще изкупя вината си…
– Спокойно, миличко. Слушай, какво ще правиш след работа? Мисля, че имаме толкова много да си кажем…

Хер Бьорнер поклати глава неразбиращо и седна да подпише документите, гледайки с тиха завист. Май не беше чак толкова зле да си мъртъв…