Да си утгледам зели яз ут тонинку разсад;
да гу пуливам, копам, връзвам и култуча;
ут вечну гладната куза да гу спася;
да ферментирВа у бидон да гу науча,
пък то пудир да ми са фани на инат,
едва ли не да ма изпада ф нервна криза…
Ши кайш сарми загъвам у шпертплат!
Въпще у кулинарну пулужений ни ми флиза!

Ем с кандърми са пробвах да гу убедя:
Възгеч, бе! Ай сиктир! … и тъй нататък.

Ма кък ша преговарям яз със зели! Срамота!

Ду ултиматум чак ни стигнаха нищата,
закоту съм ут сой гутварску потекло
и с къс фитил – демек ми тряба малку –
пудпрях дръвника ду кюмбету и гутоу!
Нацепих зелиту с теслата кат подпалки.
Ф гулемия гювеч гу ситуирах, воала̀ –
ред цепеници, ред кайма, ориз наръсих…
У пазва плюх и „Мери Кристмас“ пях
и сѐга до̀дах доброволци да потърся.

Ми можи момък куражлия да рече…,
пунеже мойти друшки сѐ са на диета
и ни ина (таквоз) съфсем ни щяла да яде:
– Ни сми възможни, кай, Калино, опщу зету!

Ку щат!
Ша обнародвам ся покана, сал ни знам,
кату продукцийта ми й лимитед едишън,
како̀ ши праят мо̀мцити ф съседнити села,
щот нямам толкуз чак сарми ф излишък.

автор: Калина