Кратунци. Шес бес десет. Кривия сокак.
Стотина метра татък приз дирету –
въри Калина и пуд нос мърмори пак:

– Ни моа я трая вечи тъс Винета!

То бива, бива, ама толкус холан чак…
Чи стана вечи сигур пулувин гудина
уткъкту на мигданя ни путътри крак,
забрай биля куя й и де жувей Калина…

Ама ши види тя! Ай сЕга прау ф тях
утивам начи и дукат ни ми утвори
и да й фърля ут либоф идин пердах…
Ъ-ъ-ъ, тъй де, санким, да си пугуворим.

Чи да я питам ас, пък тя да ми риче
къде са стържи и къде митлосва
и га намира времи да плите, тъче…
Ина камара зер пудпират ма въпроси!

Таман камбан’та клепна ф шес часа
кату Калина приз стубора са прувикна:

– Винеееетоооу, съм Калина, ма!

И бутна вратника, у двора й са тикна.
Угледа са. Ми няма никуй, бря!
Чи кату ревна, кату занарежда:

– Винетооу, де утиди, ма жина-а-а,
на кОга ма устави бинадеждна-а-а!?

И млъкна. У пристилката убърса нос,
ръце на снажен кръс пуложи и утсечи:

-. Ши тряа да зема мерки яз пу тос въпрос,
какО шса плюнча, смърчам и пилтеча!
То ясну, чи й замесен някуй амсалак…

Да са исули нашта тъйцък пу терлици
ши си й намерилу гърнету пухлупак!
Ма сигур у града, чи кват ми й убавица…

Пък ас съм букнала да плача и рива,
чи тук-таме и пригърмявам на пучифки.
Ши я дутътря язе, морееей, ей ма, нА!
И негу ши дутътря за врата, аку гу иска!

Закот ни мой то тъй да са исчезва у мъгла… –
са тикна по-нататък ф размисли Калина.
Прибра са и дукат кроеши екшън план
с кукошкити задряма ф шес и пулувина.