автор: Иво Сиромахов
източник: ivosiromahov.com

Възмутен съм от безцеремонността, с която напоследък се потъпкват националните ценности. В стремежа си да върже бюджета, властта посегна на най-големите български културни достижения и подгони за неплатени данъци звездите на попфолка. Сякаш постната пица е по-важна от духовността!
Ако искаме да оцелеем в тези трудни времена, трябва да се обърнем не към пиците и баниците, а към духовните си извори. Именно те ще стоплят душите ни, потънали в нискобюджетен мрак. А кое е изкуството, сгряло сърцата на най-много българи в последните 20 години? Това несъмнено е чалгата.
Малцина знаят, че освен певци, българските попфолк-звезди са и проникновени философи. Техните думи са онези жалони на мъдростта, които ще ни посочат пътя към спасението.
В едно интервю преди години Сашка Васева каза:
„Чувствам се метафизично раздвоена. Какъв по-голям парадокс от това? Оставайки неразбрана, се издигам няколко духовни полета по-нагоре. Нагоре по стълбата, която води надолу…“
Чувството за метафизична двойственост е характерно за всички чалга-изпълнители. В душите им се борят Светлината и Мрака, Ин и Ян, Коцето и Райна.
Темата за предназначението на човека в епохата на високите технологии е водеща във философските размишления на Никол. Тя открито се бунтува срещу порочните социални стереотипи:
„Повечето мъже са убедени, че фолкпевиците са три в едно. Отиваш, пееш му, забавляваш го и после задължително лягаш с него.“
Горчиви слова. Оказва се, че в нашето общество все още има духовно изостанали елементи, които имат консуматорско отношение към културата. Вместо да се наслаждават на творческите достижения на певицата, те гледат на нея като на сексуален обект. Подобен подход към изкуството е извратен. Все едно да искаш да си легнеш с паметника на Кирил и Методий.
Прочитайки десетки интервюта установих, че най-важният онтологичен въпрос, който стои пред чалга-звездите е: да се съблека ли, или да не се съблека? В случая събличането според мен не бива да се тълкува буквално, а в неговия метафизичен аспект, свързан с разголването на душата. Това най-ясно личи в думите на Мария: „Първо не трябва да ми предложат много пари, а адски много пари, за да се съблека чисто гола. Другото нещо, което може да ме накара да го направя, е някаква драма в личния ми живот, нещо с мъжа ми свързано, нещо, което да го подтикне да хване кривите пътеки. Тогава бих се снимала гола, за да му покажа кой точно създава правилата в тази игра. Като ще ни е гадно, да ни е гадно на всички“
Както виждате, събличането при хората на изкуството винаги е резултат от някаква драма, от душевна борба, която закономерно води до катарзис и дибидюс. Но голотата е и средство за въздаване на справедливост – „да ни е гадно на всички”. От многобройните си срещи с публиката Мария е разбрала, че общата гадост е идеал за мнозина българи.
Проблемът за властта и човека откриваме в размишленията на изтъкнатия адепт на макиавелианството Азис:
„Аз знам, че един ден ще стана министър на културата. Факт, от който тази държава няма как да избяга”.
Анализът на сегашната обществена ситуация дава много аргументи в подкрепа на този постулат. Видя се, че у нас всеки може да стане министър на всичко. А фактът, че Азис е учил само до шести клас е допълнителен плюс в негова полза – в българската политика не се гледа с добро око на образованите хора.
Освен това е свикнал чевръсто да върти задните си части – качество, което много ще му помогне в партийната кариера. Така че министерското кресло му е гарантирано и неизбежно. Но защо да управлява само културата? Би могъл да вземе и МВР, тъй като има голям опит – дълги години се е ровил във вътрешните работи на различни мъже. Основен акцент във философските размишления на Пепа Секса е изменчивостта на човешките отношения и неутолимия глад за себепознаване. Ето позицията й относно груповия секс: „Дали бих могла да споделя половинката си с друга или пък той мен с друг? В нашия случай няма как да стане и по принцип няма как да се получи, защото аз съм много ревнива и не деля мъжа до себе си с която и да е. Нито той мен, защото нямаме нужда от трети човек, а когато дойде моментът да имаме, то пак ще се организираме по двойки – всеки, с когото си иска. Това е положението!”
На пръв поглед Пепа Секса заявява твърди пристрастия към егоистичния фундаментализъм: „няма как да стане и по принцип няма как да се получи”. Но впоследствие се оказва, че идеологията й не е толкова непробиваема, колкото изглежда. В душата й са посяти семената на епикурейски съмнения и хедонистични нагласи. Тя е подготвена за момента, когато нещата неизбежно ще опрат до безразборно онождане и вече има план за необходимите структурни промени: „ще се организираме по двойки, всеки с когото си иска”. Блестяща демонстрация за това как демократичните идеали трябва да триумфират над еснафската себичност.
Телесното и духовното, познаваемостта на битието – това са водещите теми и във философските беседи на Емилия. Ето фрагмент от интервюто й пред списание „Максим”:
„- Имаш ли силикон?
– Няма да отговоря на този въпрос (смее се). Не, не е точно силикон мойто, но както и да е, няма значение. Това, което съм си направила, е малко по-специално от другите”. Типично по сократовски Емилия сякаш измества въпроса, а след това внезапно насочва разговора към темата за вечно изплъзващата се истина. Това, което виждаме, не е точно това, което си мислим. А какво е тогава? Едва ли ще разберем някога. Вероятно дълги години ще се лутаме в безутешни догадки, а Емилия ще продължи да ни се смее снизходително от пиедестала на непреходната си мъдрост.