Ми стига вечи кал и прустутия,
йергени селски, Йофчу и нам кой…
Ни мой ли някуй рицар кат ония,
дет чували сми да ма срещни:

– Стой!
Куя сти вий, о, радус за учити!?
Кат прелесну създание сти, не жина…
Нидейти тъй срамливу да мълчити,
ни ма наказвайти със тишина…

– Ми аз…

– Мумент, бе момко, да са искажа ас,
пу приказки ку та устая ши ма миниш.
Ам майка ти ни та ли й учила у вас!?

– Прустети ми нахалствуту, ку можи,
пунявгиш мязам същу кату прос.
Съм Рицар аз! Дип дръвен да мий ножа…
Си Дулсинея ти със китка на ухо!

– О, Рицарю! Ай мятай ма на коня
и дай приз девет планини и махали.
Щот иначи ф Кратунци тряа да водя,
пък тамка Дулсинеити сми идни…