Казвам се Живко, но вече ми викат Цуни Кака. Ударението на „у“. Между петдесе и шейсе години съм. Скромен човек съм, нищо ми няма. Работя, никъде не излизам, лягам си рано. Редя пасианси. Не съм конфликтна личност. Ерген съм. Тих и почтен. Учтив и възпитан. Но нещо не е наред с общуването ми. Предимно с жени. Предимно със съседките ми. И оттам идват всичките ми проблеми. Сега ще ви обясня.

Минка, жената на Бойчо, миналия месец рано-рано сутрин, ме извика да закача клетката с папагала им на терасата. А той голям, колкото кокошка. Топло било вече, а Бойчо от нощна смяна щял да закъснее чак до късния следобяд. Не ѝ се чакало. Аз, разбира се, не можах да откажа. Както си бях по пижама, наметнах и халат, за да скрия сутрешната си ерекция (извинете ме), взех чук и пирони за всеки случай, може да имат, ама може и да нямат, и отивам. Качвам се на стол, вдигам клетката с пилето, понечвам да ковна и проклетото пиле (нали не ме познава) се разпърпори, запищя, замята. Слънчоглед, люспи и куришки влязоха в носа ми, кихнах мощно и се олюлях. Тя да ме хване, протяга ръце нагоре към мен, че да не се изсуля от 6-ти етаж и забива нос, очи и уста в дюкяна ми, и преди да успея да ѝ кажа да се дръпне и обърне, защото още съм надърв… така де ..еректирал (извинете ме), Бойчо решил да се прибере веднага след нощната си смяна, вижда ни, изревава като африкански глиган „тиии ли бееее, мамицата тии, ти ли бее, карфиол сплескааааан, свинььо витлеемскаа, мойта жина ше караш да ти духа“, на мен ми стана черно пред очите, така ме оскуба. И оттам – мъгла. Припадам при най-малкия стрес. И друго не помня. Като се събудих бях с качен ляв крак на една поставка, целият в гипс, фрактура на ключицата и затворено дясно око. Питах лекарите дали съм падал от 6-ти етаж, те викат – не. Две седмици трябваше да слушам съседа по легло как повръща, докато се оправя. Изписаха ме. Като се прибирам, поглеждам към терасата на Бойчови – няма папагал, няма клетка. И по-добре… Изхвърлих пироните и чука. Случката се разчу из кооперацията.

За двете седмици храната в хладилника ми се беше развалила. На икономичен режим ми е. Хладилникът. Още куцам. Подхващам патерицата и тръгвам към кварталните хранителни стоки. Обикалям из щандовете и си гледам списъка. Аз винаги по списък пазарувам. Пестелив съм. Подпрях подпиралката до щайгите с краставици и се наведох да си избера домати. Торбичката ми се скъса и всичките се разтичаха по пода. С периферията виждам, че някаква жена се втурва да ми помага в събирането. А! Марева от втори етаж. Викам ѝ, че и сам мога, но тя настоятелно заблъска зеленчуците в друга кесийка.. Тъй като не мога да сгъна крак, се преведох леко, уж да ѝ помагам, но ми се зави свят, вестибуларът от дете не ми е наред. Олюлях се. Блещунки ми изскочиха пред очите. Марева да ме подпре, че да не се свлека, ме сграбчи и аз забих лице в разтворената ѝ пазва. Всички от блока знаехме за големите цици на Марева. Последното, което чух беше: „тиии на мойта жена гърдите ли гледаааш, беееее..?!?!“ Заподозрях за части от секундата, че това е Марев, но шамарът му ме отвя и отново не помня нищо. Когато ме е цапардосал ми е избил и два зъба. Наложи се да слагам протеза. И без това повечето зъби отдавна паднаха… Спрях да ходя в този магазин. Намразих доматите.

Оня ден се връщам от работа. Купих си чехлички. Имам си по един чифт за всеки ден от седмицата. За неделята ми бяха станали вече стари, мръсни и цветчетата избледнели. Много им се радвах. Качвам се в асансьора и глас ми вика да задържа вратата. Срещу мен тича Калинка, тя е жената на домоуправителя. Симпатяга е Калинка. Пита ме къде съм бил. Казвам ѝ, че се връщам от работа и какви пантофки съм си взел. Тя вика веднага да ѝ ги покажа, че имали нужда у тях от още няколко чифта. Мишо (домоуправителят и неин мъж) много ги суркал по земята и се късали. Аз започвам да ровя в чантата ми. Удобна ми е за пазар. Калинчето се навежда да погледне и кичур от косата ѝ се закача на ципа. Викам ѝ да стои мирно, ще я отплета. Привеждам се ниско и се опитвам да размърдам тъпия цип, тя изохква, защото явно я боли, аз клякам още повече. Асансьорът в същото време спира, аз загубвам равновесие и забивам нос в чатала ѝ. Много приятни къси панталонки има Калинка. С отвор… Вратата се отваря. Последното, което чух, са притеснените ѝ обяснения към някого, вероятно Мишо, за случката. Ритник ще да е било, но този път се опитах да се защитя, защото отдавна се отказах да обяснявам ситуациите. Губя време така. Пробвах да захапя идващия крак към лицето ми, но забравих, че съм с горна протеза. Събудих се отново в болница. В устата си имах тръбички и явно никакви зъби. Отиде ми пак цяла заплата. Питам къде ми е протезата. Те викат, че за нищо не ставала, откачили я от крачола на рипсените джинси на мъжа, който ме ритнал. Какво съм си мислел и аз с това хапане – така ми викат. Не си спомням и как точно съм прискрипал пръстите си на дясната ръка. Сега и не мога да пиша. Диктувам на една много симпатична медицинска сестра. Съжали ме. Питах я дали е омъжена. Слава Богу не. Не че ще ѝ предлагам, ама поне докато съм в болницата, ако ще става нещо, да става. Поглежда ме подозрително и си закопчава престилката до горе. И в болницата вече се е разчуло за случките, освен в квартала.

Мисля да сменя жилището. Радко, единственият ми приятел, каза, че видял надпис на вратата ми „Скапан сек*уален маниак. Разкарай се!!!!!“
Някой да знае подходящо жилище без съседки?