Трънливият път към сърцето на една жена…

12 ноември 2012

Трънливият път към сърцето на една жена...Вчера ме обхвана някакво романтично настроение посред зима. Реших, че имам нужда от свежа кръв в обкръжението си – в смисъл, да забия нещо ново. Без значение какво, стига да има пулс и да хвърля сянка.

Първоначалният ми план беше да си счупя дясната ръка на едно-две места. Един вид, да се разделя с вечната любима по чисто технологични причини. Винаги съм бил на мнение, че преди да започнеш нова връзка, трябва да заровиш старата. По възможност в 3 сутринта, на 3 метра дълбочина, в Борисовата градина, ако е възможно под люляков храст – заради красивите моменти в миналото. Но да не се отплесвам…

Въпреки красивия замисъл, планът се провали, по чисто физиологични причини. Ще поясня: дясната ми ръка се оказа с доста по-бърз рефлекс от лявата. Бях намерил подходящ 5-килограмов чук. Сложих дясната ръка на масата, внимателно, за да не я подплаша, взех чука в лявата и нанесох светкавичен удар.
Масата изтрещя, разхвърчаха се трески и парчета дъбов фурнир – бях уцелил. За съжаление, гадината мръсна /дясната ми ръка/ невероятно бързо се беше измъкнала, миг преди удара, и сега трепереше скрита зад гърба ми.
Реших, че в случая е нужна малко хитрост. На лявата си ръка обясних, че ако ме провали още веднъж, ще дам чука на дясната. Сложих си на лицето одухотворената и замечтана физиономия на йезуитски свещеник-мисионер, току що ритуално изнасилен от индианско племе. Обясних на дясната, че няма нищо страшно и го правя и за двама ни и много я обичам, и трябва да ми вярва. Накрая я убедих да се положи на остатъците от масата. Лявата реагира мълниеносно. Рязък замах с чука, трески, дъбов фурнир и дясната ми ръка трепереща, но невредима, се опитва панически да се завре в гъза ми на скришно.
Извадих я. Започнах всичко отначало – още два часа мъки. Накрая съседите извикали полиция, заради трясъците и сипещата се от тавана мазилка. Казах на полицаите, че правя ремонт, което обясняваше трясъците и чука в лявата ми ръка. Ремонтът не даваше обяснение защо дясната ми ръка е завряна отзад до лакътя и трепери, но те някак си и не ме попитаха.

Реших, че ми трябва друг план за набавяне на нежно същество от женски пол, с цел сексуални ласки… Аз съм цар на плановете. Аз съм човекът с план, както се казва. Без план даже в носа си не почвам да ровичкам. Осъзнах, че предишният е бил доста комплициран – трябваше ми нещо по-просто за изпълнение и далеч по-ефективно.

Първо – мястото. Реших, че басейнът на Спартак е изключително подходящ за целта. Привечер там се събираха да плуват голямо количество същества от женски пол, със заветната цел да променят личното си водоизместване преди началото на летния сезон и монокините. Второ – имах нужда от план за свалката. Нещо просто, ненатрапчиво, лесно изпълнимо и в унисон с нежната ми душевност. Мозъкът ми заработи – след половин час бях готов. Усмивка на облекчение се изписа на лицето ми – нямаше начин да не успея!

Промъкнах се в комплекса през един от прозорците, оставен отворен, за да компенсира старческата немощ на вентилационната система. Бях облечен само в черни бански и черни гумени ботуши до колената. Останалата част от мен беше тъмно морава, защото аз така си и излязох от нас, а навън е зима. Разбирате ли – любовта изисква жертви, а аз живея на един час от комплекса.
Със себе си носех двайсетлитрова тубичка с бензин А 98, пълна догоре. Е, не съвсем догоре, тъй като по пътя си пийнах малко. За сгряване и по–голяма скорост на движение /щом помага при колите, помага и при мен/. Освен това, носех брезентови ръкавици за заваряване, електрожен, двайсетметров удължител, транспортир, кутийка кибрит и презерватив с едър грайфер /заради зимните условия, предполагам/.
Време беше да приведа в изпълнение плана си. Към мен вече се приближаваше спасителката, подведена от странния ми вид. Бях го предвидил – не ми трябваха служебни лица, които да задушат още в зародиш поривите на нежното ми сърце.

Съществото се приближаваше към мен, изглеждайки все едно Витоша е тръгнала нанякъде. Огромните гърди свидетелстваха, че лицето е от женски пол, но всичко останало – черните мустаци, черти достойни за професионален боксьор от ямайски произход и краката с форма на носещи греди, говореха точно обратното. Приличаше на българска състезателка по хвърляне на чук, отпреди да въведат хормоналните тестове.

Обясних със сияйна усмивка, че съм от поддръжката и я помолих да задържи кабелите на електрожена. Винаги съм знаел, че плувкините не са особено умни. Гледаше ме с невярващ поглед как развивам удължителя и търся контакт, горе в кабината на коментаторите. До края не пусна кабелите на електрожена – мъжко момиче.
Върнах се долу, наблюдавайки с умиление спасителката, която танцуваше нещо средно между буги-буги и ситна копаница, с отмятане на главата и хайдушки подвиквания. Всички около басейна вече усърдно я имитираха. Разбирате ли, всичко беше мокро, от електрожена през хормоналното недоразумение до пода протичаше ток, а всички бяха боси. Освен мен разбира се, аз си бях с гумените ботуши, родно производство на ТПК-Първомай.
Сега вече започнах да изливам бензина в басейна. Появи се приятно синьо петно във водата, което се разширяваше и отделяше изпарения. На едната пейка беше оставен касетофон. Реших, че е някакси нелепо хората около басейна да се гърчат в тишина, раздирана само от подвикванията на спасителката. Намерих подходяща станция и из басейна се разнесе гласа на Елена Папаризу. Най им пасваше на движенията.

Атмосферата започна да става купонджийска – аз съм царят на купоните. Известно време усилвах и намалявах електрожена, за да ги държа в такт с музиката, но после ми писна. Оставих танцуващите и насочих вниманието си към тези в басейна. По-умните се опитваха да излязат от водата и моментално се включваха към групата на танцуващите, останалите гледаха с ужас и недоверие.
Вече бях набелязал обекта на въжделенията си. Беше в отсрещния край на басейна и имаше тяло, което можеше да накара и футболен коментатор да запелтечи неконтролируемо. Всичко вече се беше изпълнило с бензинови изпарения.
Показах кибрита на далдисващите в басейна. Обясних им, че ако не слушкат, ще драсна клечката и ще ги командировам на геостационарна орбита, както са си по бански. Слушкаха, разбира се. Казах на всеки в кой край на басейна да застане, използвайки за изчисленията си транспортира.
Моята бъдеща любима, след внимателни изчисления, оставих сама в най-далечния ъгъл на басейна. Гледайки я влюбено и някак закачливо си сложих презерватива. Не можех да плувам, за да отида при нея, а ако я накарах да излезе, щеше да се включи към феновете на Елена Папаризу около басейна.

Време беше. Сложих си ръкавиците за заваряване, изпих последния бензин /сега ми беше нужна бързина/, хвърлих горяща клечка към басейна и подкрепен от 98-те октана в кръвта си, спринтирах към голямата отсрещна стена на комплекса. Планът ми беше безкрайно прост.
Взривът изхвърли съдържимото от басейна. По-голямата част от натрапниците излетяха към сектора със седалките, точно както бях изчислил – те не ми трябваха. Да се настаняват по седалките и да не ме занимават. Е, те по-скоро изпопадаха като гнили джанки, но не мога да мисля за всички, нали?
Моята любима полетя право към мен. Всичко бях изчислил перфектно. Следях траекторията й с поглед. Щеше да се удари в стената на около десет метра над главата ми и после още гореща от взрива /ахаа ръкавиците за заваряване/, да падне в чакащите я долу нежни ръце.
Едно нещо само не бях предвидил – стената беше стъклена. Красивата ракета на моето сърце удари стената, точно където бях изчислил, но я проби и продължи с около 240 км/ч.
Със сълзи на очи наблюдавах как мечтата на сърцето ми се отдалечава в посока към Емил Марков, оставяйки красива диря от ефирен, черен дим. Реших, че след 500-метровия полет моята любима няма да е лицеприятна гледка и няма смисъл да я преследвам.

Започнаха да се чуват сирените на пожарната и полицията. Време беше да потъна в нощта. Съдбата отново ми беше изиграла лоша шега. Отново с безкрайната си власт и високомерност бе решила, че трябва да съм сам, за пореден път отнемайки надеждата в крехкото ми сърце.
Не изключих електрожена. Нека поне танцуващите се забавляват, под погледите на тези, разпускащи в странни пози, по и около сектора със седалките. Нека поне те бъдат щастливи… какво друго ми оставаше, освен това да правя добро. Сега, когато нямах нищо. Плачейки потънах в нощта, озаряван от пламъците в басейна и тресящите се сенки на меломаните около него…


Още смехорийки



Коментари

  1. SLAYERABEEE каза:

    :ahah :-D :ahah ebati dobroto, chovek HAHAHAH



Драсни коментарче по темата


   


:bye: 
:good: 
:negative: 
:scratch: 
:wacko: 
:yahoo: 
B-) 
:heart: 
:rose: 
:-) 
:whistle: 
:yes: 
:cry: 
:mail: 
:-( 
:unsure: 
;-)