Вчера ме обхвана някакво романтично настроение посред зима. Реших, че имам нужда от свежа кръв в обкръжението си – в смисъл, да забия нещо ново. Без значение какво, стига да има пулс и да хвърля сянка.

Първоначалният ми план беше да си счупя дясната ръка на едно-две места. Един вид, да се разделя с вечната любима по чисто технологични причини. Винаги съм бил на мнение, че преди да започнеш нова връзка, трябва да заровиш старата. По възможност в 3 сутринта, на 3 метра дълбочина, в Борисовата градина, ако е възможно под люляков храст – заради красивите моменти в миналото. Но да не се отплесвам…

Въпреки красивия замисъл, планът се провали, по чисто физиологични причини. Ще поясня: дясната ми ръка се оказа с доста по-бърз рефлекс от лявата. Бях намерил подходящ 5-килограмов чук. Сложих дясната ръка на масата, внимателно, за да не я подплаша, взех чука в лявата и нанесох светкавичен удар.
Масата изтрещя, разхвърчаха се трески и парчета дъбов фурнир – бях уцелил. За съжаление, гадината мръсна /дясната ми ръка/ невероятно бързо се беше измъкнала, миг преди удара, и сега трепереше скрита зад гърба ми.
Реших, че в случая е нужна малко хитрост. На лявата си ръка обясних, че ако ме провали още веднъж, ще дам чука на дясната. Сложих си на лицето одухотворената и замечтана физиономия на йезуитски свещеник-мисионер, току що ритуално изнасилен от индианско племе. Обясних на дясната, че няма нищо страшно и го правя и за двама ни и много я обичам, и трябва да ми вярва. Накрая я убедих да се положи на остатъците от масата. Лявата реагира мълниеносно. Рязък замах с чука, трески, дъбов фурнир и дясната ми ръка трепереща, но невредима, се опитва панически да се завре в гъза ми на скришно.
Извадих я. Започнах всичко отначало – още два часа мъки. Накрая съседите извикали полиция, заради трясъците и сипещата се от тавана мазилка. Казах на полицаите, че правя ремонт, което обясняваше трясъците и чука в лявата ми ръка. Ремонтът не даваше обяснение защо дясната ми ръка е завряна отзад до лакътя и трепери, но те някак си и не ме попитаха.

Реших, че ми трябва друг план за набавяне на нежно същество от женски пол, с цел сексуални ласки… Аз съм цар на плановете. Аз съм човекът с план, както се казва. Без план даже в носа си не почвам да ровичкам. Осъзнах, че предишният е бил доста комплициран – трябваше ми нещо по-просто за изпълнение и далеч по-ефективно.

Първо – мястото. Реших, че басейнът на Спартак е изключително подходящ за целта. Привечер там се събираха да плуват голямо количество същества от женски пол, със заветната цел да променят личното си водоизместване преди началото на летния сезон и монокините. Второ – имах нужда от план за свалката. Нещо просто, ненатрапчиво, лесно изпълнимо и в унисон с нежната ми душевност. Мозъкът ми заработи – след половин час бях готов. Усмивка на облекчение се изписа на лицето ми – нямаше начин да не успея!

Промъкнах се в комплекса през един от прозорците, оставен отворен, за да компенсира старческата немощ на вентилационната система. Бях облечен само в черни бански и черни гумени ботуши до колената. Останалата част от мен беше тъмно морава, защото аз така си и излязох от нас, а навън е зима. Разбирате ли – любовта изисква жертви, а аз живея на един час от комплекса.
Със себе си носех двайсетлитрова тубичка с бензин А 98, пълна догоре. Е, не съвсем догоре, тъй като по пътя си пийнах малко. За сгряване и по–голяма скорост на движение /щом помага при колите, помага и при мен/. Освен това, носех брезентови ръкавици за заваряване, електрожен, двайсетметров удължител, транспортир, кутийка кибрит и презерватив с едър грайфер /заради зимните условия, предполагам/.
Време беше да приведа в изпълнение плана си. Към мен вече се приближаваше спасителката, подведена от странния ми вид. Бях го предвидил – не ми трябваха служебни лица, които да задушат още в зародиш поривите на нежното ми сърце.

Съществото се приближаваше към мен, изглеждайки все едно Витоша е тръгнала нанякъде. Огромните гърди свидетелстваха, че лицето е от женски пол, но всичко останало – черните мустаци, черти достойни за професионален боксьор от ямайски произход и краката с форма на носещи греди, говореха точно обратното. Приличаше на българска състезателка по хвърляне на чук, отпреди да въведат хормоналните тестове.

Обясних със сияйна усмивка, че съм от поддръжката и я помолих да задържи кабелите на електрожена. Винаги съм знаел, че плувкините не са особено умни. Гледаше ме с невярващ поглед как развивам удължителя и търся контакт, горе в кабината на коментаторите. До края не пусна кабелите на електрожена – мъжко момиче.
Върнах се долу, наблюдавайки с умиление спасителката, която танцуваше нещо средно между буги-буги и ситна копаница, с отмятане на главата и хайдушки подвиквания. Всички около басейна вече усърдно я имитираха. Разбирате ли, всичко беше мокро, от електрожена през хормоналното недоразумение до пода протичаше ток, а всички бяха боси. Освен мен разбира се, аз си бях с гумените ботуши, родно производство на ТПК-Първомай.
Сега вече започнах да изливам бензина в басейна. Появи се приятно синьо петно във водата, което се разширяваше и отделяше изпарения. На едната пейка беше оставен касетофон. Реших, че е някакси нелепо хората около басейна да се гърчат в тишина, раздирана само от подвикванията на спасителката. Намерих подходяща станция и из басейна се разнесе гласа на Елена Папаризу. Най им пасваше на движенията.

Атмосферата започна да става купонджийска – аз съм царят на купоните. Известно време усилвах и намалявах електрожена, за да ги държа в такт с музиката, но после ми писна. Оставих танцуващите и насочих вниманието си към тези в басейна. По-умните се опитваха да излязат от водата и моментално се включваха към групата на танцуващите, останалите гледаха с ужас и недоверие.
Вече бях набелязал обекта на въжделенията си. Беше в отсрещния край на басейна и имаше тяло, което можеше да накара и футболен коментатор да запелтечи неконтролируемо. Всичко вече се беше изпълнило с бензинови изпарения.
Показах кибрита на далдисващите в басейна. Обясних им, че ако не слушкат, ще драсна клечката и ще ги командировам на геостационарна орбита, както са си по бански. Слушкаха, разбира се. Казах на всеки в кой край на басейна да застане, използвайки за изчисленията си транспортира.
Моята бъдеща любима, след внимателни изчисления, оставих сама в най-далечния ъгъл на басейна. Гледайки я влюбено и някак закачливо си сложих презерватива. Не можех да плувам, за да отида при нея, а ако я накарах да излезе, щеше да се включи към феновете на Елена Папаризу около басейна.

Време беше. Сложих си ръкавиците за заваряване, изпих последния бензин /сега ми беше нужна бързина/, хвърлих горяща клечка към басейна и подкрепен от 98-те октана в кръвта си, спринтирах към голямата отсрещна стена на комплекса. Планът ми беше безкрайно прост.
Взривът изхвърли съдържимото от басейна. По-голямата част от натрапниците излетяха към сектора със седалките, точно както бях изчислил – те не ми трябваха. Да се настаняват по седалките и да не ме занимават. Е, те по-скоро изпопадаха като гнили джанки, но не мога да мисля за всички, нали?
Моята любима полетя право към мен. Всичко бях изчислил перфектно. Следях траекторията й с поглед. Щеше да се удари в стената на около десет метра над главата ми и после още гореща от взрива /ахаа ръкавиците за заваряване/, да падне в чакащите я долу нежни ръце.
Едно нещо само не бях предвидил – стената беше стъклена. Красивата ракета на моето сърце удари стената, точно където бях изчислил, но я проби и продължи с около 240 км/ч.
Със сълзи на очи наблюдавах как мечтата на сърцето ми се отдалечава в посока към Емил Марков, оставяйки красива диря от ефирен, черен дим. Реших, че след 500-метровия полет моята любима няма да е лицеприятна гледка и няма смисъл да я преследвам.

Започнаха да се чуват сирените на пожарната и полицията. Време беше да потъна в нощта. Съдбата отново ми беше изиграла лоша шега. Отново с безкрайната си власт и високомерност бе решила, че трябва да съм сам, за пореден път отнемайки надеждата в крехкото ми сърце.
Не изключих електрожена. Нека поне танцуващите се забавляват, под погледите на тези, разпускащи в странни пози, по и около сектора със седалките. Нека поне те бъдат щастливи… какво друго ми оставаше, освен това да правя добро. Сега, когато нямах нищо. Плачейки потънах в нощта, озаряван от пламъците в басейна и тресящите се сенки на меломаните около него…