Шефът влажно ма поглежда
и ми смига (уж майтап)…
Хич нидей таИ надежда,
викам му аз, мой чорап.

Тука вадя си аз хляба,
ти вадИ си квото щеш.
(Да не казвам, че отзаде
можеш да си го завреш.)

Казах ли го? Извинете,
моя грубоват език,
ма виновна ли съм дето
шефа мий такъв мръсник?

И комшията отскоро
е ухапан от муха.
Аз със него не говора,
ама оня ден ме спря

Абе, викам, що не вземеш
ей тъй, докато скучайш
в огледалото да се мернеш,
на кво мязаш да познайш.

И стоя, с акъл са блъскам
на дей тръгнал тоя свят…
Не че толкоз чак са тръшкам,
ама ма настигна яд.

Та понавгаш ма избива
ей тъй както си седа
с някой приказка по-крива
малко ред да въдвора.