Казвам се доц. д-р Григор Къщов и съм главен лекар в софийска болница. Отговарям за тежките случаи или за тези, които ми носят пари. За целта разполагам с екип от млади алкохолици (диагностици). Пристрастен съм към ракията, защото като малък един път ме боля кракът. Всъщност мразя лечебните заведения и ме е страх от кръв, но няма какво да работя, а и в болницата се печели отлично.
Пациентите също са ужасни – винаги са болни, уплашени и тъпи. Не рядко искат спасение от мен и с това силно ме отегчават. Аз не лекувам тях, а болестите им – личното отношение е досадно, а и глупаво. Представяте ли си сутрин да отидете на работа и първото, което чуете там, да е примерно за мензис. Отвратително. Все пак съм известен специалист, даже написах бестселър – „Как да извършваме животоспасяващи операции, докато чистим риба“.
Днес е петък – топъл, смачкан ден. Пристигам на работа по обяд. По пътя повърнах два пъти – добре, че не изцапах „Аудито“. Пия първата си ракия. Ръцете ми треперят и съм лютиво потен. След малко всичко ще е наред. На вратата се чука – крия се под бюрото, но без успех. Мамка му – шефката на болницата – д-р Гица Мъди. Трябвало да прегледам някакъв човек, който имал дихателни проблеми и кървене от очите. Питам дали има пари. Нямал. Това е идиотско, нямаш кинти, а идваш в болницата, аз като ходя в магазина, безплатно ли пазарувам?! Но съм свикнал – болните са неморални и стържещо нагли. Непрекъснато питат: „докторе ще се оправя ли, какво ми има“ – това е толкова скучно.
До късния следобед успявам да събера екипа. Обсъждаме симптомите. Д-р Красимир Тубов казва, че може да е бластомикоза. Нямам идея какво е това и го отхвърлям, докато си сипвам една малка. Краси е толкова умен, но изневерил на жена си с куче и с кухненски робот (два пъти). Д-р номер 213 предполага, че е пневмония (това съм го чувал), но не е сигурна. Тя ми е любимката, искам да я ч*кам, но тя каза, че била гнуслива. Викам и 213, защото идва с този автобус на работа. Д-р Терлик Порман е циганин и предполага лупус. Никога не е лупус. Д-р Алисън Камерън е от щатите и вярва в доброто у хората – много тъпа, жалко, че е влюбена в мен. Тя заявява, че човекът имал рак на белия дроб. Как тъй „белия“, защо не каже просто дроба – американците винаги се правят на много интересни. Д-р Боби Рейс е красавецът на екипа. Веднъж уби човек и сега кара линейката за наказание. Той мълчеше, да не обърка пак нещо. До диагноза не стигнахме, но назначихме изследвания (но малко) и една клизма за всеки случай. Решавам да се подмажа на д-р Мъди и отивам да преглеждам в поликлиниката. Първият клиент кашля, подсмърча и има висока температура. Решавам, че е автоимунно, взимам му 10 лева и го пращам за химиотерапия и клизма.
Втората е клиентка – боляло я ухото. Очевидно рак на гърдата. Казвам и че е нелечимо, изтърсвам и портмонето и я гоня. Следващият го болял много корема. Е, аз какво да направя?! Водя го да ми пусне едно кафе на машината и му взимам цигарите. Добре, че се сетих – как можаха да забранят пушенето в болницата. Кретени. Ама вредяло на болните и падала пепел връз тях. Егати идиотското, че аз да съм ги викал тук тия боклуци. Нахални и безочливи, това са пациентите. Искали да оздравеят и отново да бъдат щастливи. На кой му пука за Бога.
Целта на живота е не да елиминираме нещастието, а да го сведем до минимум. Ето оня ден ми идва някакъв натрапник с инфаркт. Викам му: „тъпак, дигни си блузата да те преслушам“. Вдига тоя, ма целия се изпотил и мирише – безобразие. Хубаво си получил инфаркт, ма вземи се поизкъпи малко, измий си зъбите, отиди до мола и ми купи хубав подарък, направи ми баница, пък тогава ела. Нещастник. Дадох му да изпие един „Уринал“ и го изпъдих.
Това е лекарската професия, само сополи, мензиси и смрад. И кой ми го признава – никой. Награди и помощи не получавам. Ново „Ауди“ не ми дават и ме карат сам да си плащам тока. Това е… само тормоз. А болните имат всичко и си живеят безметежно по леглата.
Предната седмица пък ми идва някакъв за операция. Питам го за каква идва – успешна или неуспешна. Тоя се пули като някой бойлер. Обяснявам му човешки, че ако иска всичко да мине нормално трябва да снесе 15 бона. Болният се разплака и смотолеви, че бил пенсионер и нямал толкова пари. Проявих благородство и му намалих на 14 750. Плака, плака, но накрая прие. Всички лъжат – пари нямал.
Оня с дихателните проблеми се влоши. Назначих му торакоцентеза – не знам какво е, но звучи яко и винаги го прилагам. Д-р Кътник предложи да го лекуваме, като го подстрижем. Чудесна идея – екипът ми все пак не е толкова зле. Тоя обаче не ще да се оправя и изпадна в кома. И таз добра – аз да блъскам тука, а нашия си спинка. Откачих от подлостта му. Назначих му втора клизма и още едно подстригване.
Сега съм вкъщи и пия ракия, че да не почне да ме боли кракът. Мисля си за д-р Гица Мъди… за задника и… как си навирам лицето в него и душа топлите и сокове. После си викам к*рва. Ч*кам я страстно, а тя решава судоку, докато гледа „Сделка или не“.
Заминава си, а аз започвам да си броя паричките. Тютюнопуша. После свиря на електрическата си китара песента „Бял Мерцедес“. Идва единствения ми приятел д-р Уй и гледаме телевизия до пръсване. Той (Уй) се е женил четири пъти и има осем деца, като седем не са от него. Мозъкът е нещо чудесно – иска ми се всички да имаха по един. Не че ми пука, според мен децата са жалки.
Днес е събота – пиян съм. В неделя също. Звъняха от болницата, но не вдигнах. Все ми е тая за шибаните копелета в нея, трябва и да почивам. Стана ми леко гузно – можеше да има някой заможен пациент, но нищо. Сега се сещам за един такъв. Беше дошъл за мозъчна операция. Казах му 20 хилки, а той балъка ми вика, че цял живот си бил плащал осигуровките и това било изнудване. Обясних му, че не ги е плащал на мен и за това ако иска, да се разкара. Болният извади парите – помислих, че летя. Толкова ми беше готино. Щях да си изтърва мача от Шампионската, но човещината е по-важна за мен. Операцията започна и все пак си гледах срещата докато кълцах. Всичко мина добре, но тоя се появи ядосан един ден. Оказа се, че съм си изтървал цигарите в главата му и сега непрекъснато му се пушело. Направихме му втора операция, не за друго, но се сетих, че ми нямаше и запалката. Отворихме, извадихме, затворихме. Сега пък ми изчезна пакетчето със семки…
Понеделник е. Отидох на работа по обяд с гъст махмурлук и веднага си легнах в кабинета. Не след дълго обаче ме събудиха. По мозъка ми сякаш се пързаляха безброй смърфове с остри метални кънки. Болеше ме. Лекарите от екипа ме бяха вдигнали, защото оня с комата беше прекалил и сега внезапно умираше. Причината бе разсипана по невнимание шопска салата връз животоподдържащите му системи. Набързо (след 2 часа) отидохме при него. Идеи?! Мълчат. Нещо?! Мълчат. Тубов все пак предложи да му извадим зъб и да видим какво ще стане. Хареса ми. Взех ситуацията в ръце и му казах да действа. На Терлик му наредих да провери дома на пациента за алкохол – ако има да го донесе. 213 изпратих да ми вземе баничка, а Кътник се беше самоубил. Рейс и Камерън се чукаха в клозета, загрижени за пациента. Нищо не помогна… човека си замина. Направихме каквото можахме. Чувството за гордост ме заля… бяхме изпълнили лекарския си дълг. Д-р Мъди ми се кара, а после без да иска, меко пръдна. И двамата се засмяхме, въпреки че замириса на топло ако. След това я ч*ках бясно, докато тя чистеше леща. Прибрах се вкъщи да отпочина. Внезапно изпитах вина… че не си плащам кабелната. Така е в тази страна, някой непрекъснато ти натрапва вина. Трябваше да избягам в чужбина като повечето си колеги, но избрах истинското щастие пред измисленото.
Свърши ми ракията. Клатейки се стигнах до колата. Поех към денонощния. Минах на червено. Направих го втори път – тук всичко е позволено, какво ми пука… Тряссссс… Нещо свети, нищо не мърда, късче лед в часовника… Гледам от дънките ми стърчи кост – повърнах от отвращение (знаете, че ме е страх от кръв), преди отново да ме лапне безсъзнанието… В болницата съм, а от екипа ми казват, че ме е блъснал д-р Рейс с линейката… Отварям очи… сега съм в операционната… слагат ми маска и ме карат да броя от корен квадратен на 100 в обратен ред… явно ще ми отрежат крака – бездушен ужас напълни клетките ми. Знаех, че ще ампутират грешния и ще ми премахнат едната ръка за всеки случай…

автор: Никола Крумов