Резултатите от матурите след 12-и клас показват, че с всяка изминала година литературата все повече затруднява българските ученици.
Тя буди у тях единствено стрес и депресия, така че най-добре е тотално да я изхвърлим от учебната програма. Убеден съм, че това мое предложение ще бъде посрещнато с възторг от родителите на всички ученици.Четенето е архаизъм, модерните хора нямат нужда от подобни отживелици.
Днес, в навечерието на новата учебна година предлагам на всички ученици едно кратко ръководство, което обобщава най-важните моменти в българската литература.
Най-ранните текстове в българското писмено творчество са надписите под мадарския конник. Досега те не са разчетени, но повечето археолози смятат, че смисълът е нещо от сорта „кур за мадарския конник”. Авторът е неизвестен, което е доказателство, че е българин. И до ден днешен всички български писатели са супернеизвестни.
След този надпис в литературата ни не се появява нищо съществено чак до епохата на Възраждането.
От нея трябва да споменем Васил Друмев и драмата му „Иванко, убиецът на Асеня”. Тая пиеса се разправя за разни неща, но те не са важни. Най-важното което трябва да запомните е, че Асеня не е жена.
Други интересни творци от тази епоха са Иван Вазов и Христо Ботев. Учениците често ги бъркат, затова ще ви науча как лесно и бързо да ги разпознавате. Много е просто – Вазов е с мустаци, а Ботев – с брада.
Единият е умрял, а другият също е умрял, но по-късно (проверете в google кой от двамата е по-късно).
Ботев е автор на 20 стихотворения. Има и едно писмо до жена му, известна като „Мила ми Венето”. Важно е да не се бърка с „Вила ми минето”, което е еротична народна песен от алкохолния край.
Вазов пък е написал „Под игото”. „Игото” е нещо като робство, ама по-гадно. Днес пък живеем в епоха, която може да се нарече „под егото” на министър-председателя.
Иван Вазов е написал и разказа „Една българка”. За неква бабичка, която никой не искал да прекара през реката. Но тя изскубнала един кол и сама се прекарала.
Важен автор от началото на века е Алеко. Той е не само хижа на Витоша, но и писател. Написал е „Бай Ганьо”. Там за Бай Ганьо Американеца, Бай Ганьо Африканеца и Бай Ганьо Българина, сещате ли се?
После Алеко го застрелват погрешка. Трябвало е да убият друг човек, но убили него. Това показва, че още тогава българските наемни убийци са били тотални некадърници. По същото време творят и Славейковите – Петко и Пенчо. Те са в някаква родствена връзка – единият май е баща, а другият – син (проверете в google кой от двамата какъв е). Има и друга версия, че са трима братя – Петко Славейков, Пенчо Славейков и Площад Славейков. Има сведения, че единият от тях е бил куц.
В началото на 20-ти век е имало и много поети. Например Яворов, който всъщност се казва Крачолов. Според мен „Крачолов” е много по-яко и запомнящо се от „Яворов”, но некви хора решили да го прекръстят. Той не можал да понесе тоя безсмислен възродителен процес, и се самоубил.
В следващите десетилетия в литературата не се случва нищо особено. Повечето автори пишат за българското село, а какво да се занимаваме с некви селяни? Типичен пример е Елин Пелин, който в разказа си „На нивата” пише за некви умрели крави сивушки. Той е автор и на разказа „Андрешко” – за един селянин, който се опитва да прецака данъчната система. Такова поведение е недопустимо, особено по време на валутен борд и финансова криза, затова този разказ е вреден. Най-запомнящото нещо в тая творба е изречението „Андрешко яростно шибаше конете в блатото”.
Подобни по звучене са и творбите на един друг селянин – Йордан Йовков (често учениците го бъркат с гимнастика Йордан Йовчев или с Йордан Йончев-Гъмзата, ама така е, децата са претрупани с излишна информация, горкичките, за какво им е тоя Йовков!)
Йордан Йовков е написал разказа „По жицата”. Нормално е – по негово време не имало уай-фай, целият интернет е минавал по жици, бахти и изостаналата държава. Обаче заглавието е подвеждащо – в разказа за съжаление не се говори нищо за информационните технологии, ами се разправя за някаква бяла лястовица. Някакъв селянин имал болна дъщеря и вместо да я пусне по клиничната пътека от здравната каса, той хуква да търси бяла лястовица, моля ви се. Какви са тия простотии!
Друг автор, който странно защо се изучава в училище, е Димитър Талев. Той е написал „Железният светилник” (проверете в google какво означава „светилник”, май е некъв вид лампа).
После са го пратили в лагер. И много правилно. Мястото на всички писатели е в концлагерите, тунеядци мръсни.
Най-дебелият български роман се казва „Тютюн”. По принцип дебелите романи са голямо зло – те стряскат дори само с вида си, камо ли да седнеш да ги четеш. Единственото им предимство е, че с тях можеш да си подпреш вратата, особено ако са с твърди корици. Та в „Тютюн” става дума за „Булгартабак” преди приватизацията. Ама няма смисъл да я четете – вътре не се казва нито кой е купил компанията, нито защо е толкова евтина. Само драми и въздишки.
Днес в България има около 2000 професионални писатели (колко са професионални е отделен въпрос), а заедно с пишещите в блогове и интернет-форуми броят им достига около 2 милиона. Така че може да се каже, че сме една от най-пишещите нации в света.
Но това не е повод за гордост. От писане файда няма. Вместо да копат или да строят магистрали и партии, те седнали да дращят, моля ви се. Това е безперспективно и неморално.
Общо-взето това е всичко, което трябва да знаете за българската литература, за да минавате за средноинтелигентни.
Повече не ви трябва.

автор: Иво Сиромахов
източник: ivosiromahov.com