Искам да ви разкажа за любовта ми към градския транспорт. Навремето една от моите орисници дошла на орисването ми с рейс „Чавдар“ и така се лашкала два часа, че в яда си ме орисала и аз цял живот да пътувам по този начин.

От тогава, ако на ден поне веднъж не се кача на автобус, ми е нервно. Най-много обичам да стоя до стъклото зад шофьора и да оглеждам ученичките от спирките. Като бонус всички, които си купуват билет от шофьора, се отъркват в мен. Онзи ден обаче едни мускулест мачо ме притисна до стъклото и взе да ми говори толкова близо до лицето, че очилата ми се запотиха: „Къде ми е портмонето, бе?!“ Викам му: „Аз да не ти приличам на реквизитор?! Сигурен ли си, че не си го забравил при жена ти, когато тази сутрин си го извадил да и платиш за снощи?!“ Такъв юмрук ми наби, че временно забравих таблицата за умножение. Аз обаче не му останах длъжен и го ударих с чука за аварийно излизане през прозореца. Весело е в нашия транспорт. Много обичам също така да си ям сутрешната баница на колелото, а мазната хартия да изхвърлям зад парапета. А колко семки съм излюпил и в колко вратове съм плюл… Няма да ми повярвате.
Обичам също така да се возя на тролей – много бързо ускоряват, направо ми слиза кръвта в палците. Обаче, ако съм подранил за работа, на всяка спирка слизам и откачвам тирантите. Веднъж пътувах така от „Орлов мост“ до „Плиска“ две седмици, защото бях в отпуск. Така и не разбраха кой е! Трима шофьори подадоха молби за напускане, чак четвъртият взе да се досеща, щото бях единственият пътник в тролея, но и без друго вече отпуската ми свършваше.
А най-любими са ми трамваите: даже в завещанието си съм записал, че желая, когато един ден се спомина, да ме откарат до Орландовци с двойката, иначе ще завещая всичко на крематориума.
Напоследък новата ми мания е да се возя на метрото. И там пада забавление: спира мотрисата на стадион „Васил Левски“ да речем, аз слизам и започвам да почуквам по колелата. Веднъж обаче така млатнах едно колело, че то се напука като витрина на „Графа“ след мач, а чукът отхвръкна и ме удари по лявата капачка на коляното. Не стига, че им платих ремонта, не стига, че на място го сменяха, а аз им държах вагона вместо крик, но оттогава не ме пускат дори срещу двойна сума за билета. Аз обаче няма така лесно да се предам, защото това си е орис!

автор: fadul