Вчера бях наряд на портала. Ха да дойде колегата Гати — няма го. Взех да се притеснявам, хеле изтупа се Къньо — жълт и отпуснат като джигер.
— Глей го, бе, глей — утепал жена си!

Ченето ми висна и устата ми сигурно зейна като отворен капан за мишки.
— Кой?
— Как кой — Гати. Заварил я с комшията и я гръмнал със служебния пистолет.

И като започна Къньо една реч, заби ротния в земята по лаф.
— Аланкоолу! Сега аз да му карам наряда! Абе, умнико, че ако то всеки пуцаше и убиваше, тоя народ отдавна да го няма. Тринайсет века! Бош лаф! За един век щеше да се загуби България! Туй кръшкането ний за нищо го нямаме… Е, моята пачавра, с три деца и тя… И хубаво си живеех, не знаех. Но ме гложди друго — все с дъщери ми се кучи. Викам на комшията вдясно, с четирите мъжкаря: „Абе, как ги прайш?“ Той се хили: „Чалъм има, мой човек.“ Обещах му аз да почерпя, какво обещах — заседнахме зад шише пещерска мастика. И към края му ми издаде хватката: „Нали имаш пищов бе, комшу?… Имаш. Е, натискаш жената, правиш квото требва и когато си освобождаваш кефа, натискаш кондака. Кефът и гърмежът трябва да се слеят. Ефектът е сигурен!“

Повярвах му, братко. И тъй, с половинка мастика в корема се връщам в къщи. Хеле тя в спалнята. Тургам скришно пищова напълнен под възглавницата и я почвам. По комшийската рецепта.

Ефект… ще ми разправя той! Имаше, я! Не един — три бяха! Като гръмнах, жената припадна, моичкият клюмна като пенсионерски, а гардеробът се развика: „Предавам се!…“ Е, к’во — да я трепа? Ами! Успокоих се бе, честен кръст. Викам си — тия, женските, са от некадърници като тоя от гардероба. Мъжкото си е у мене, не съм имал, както дума ротният, „поле за изява“… А Гати че трепе. Абе, хайванино, то България ще се затрие…

Млъкна Къньо, пък аз си мисля тъжно: „Какво България, светът ще си отиде за десетина години…“ Щото и моя милост е патил. Една вечер в градската градина като патрул половин час гледах как се натискаха две пубертетчета. Дойде ми мерака и понеже маршрутът ми е край дома, рекох да се освободя в интерес на службата. Влизам в спалнята с команда „Бързо, ма!“ и… застивам. На спалнята две глави! Какво глави, оня се уплаши и скочи — дибидюс гол! Ревнах като прободена в сърцето пантера и към него. Ама една кръгла маса има там — избяга зад нея. А отсам, а оттам — хванах го за рамото. Ама голо, изтървах го. Прекарах го по-долу… абе, за оная работа го докопах, ама… Юрна се оня към вратата. И тогава без малко да сторя Гатювата. Извадих пищова и два пъти гръмнах подире му. Добре, че ми трепереше ръката — не улучих…

Ама аз не се успокоих като Къньо. Мъжкото в мене ръмжи. Не ме е яд, че оправи жената. Не ме е яд, че го избърсах… Яд ме е, майка му мечка, че го изпратих като войвода!

автор: Андрея Илиев