Всичко започва през един нещастен ден, когато лежите с възлюбената на плажа и времето е такова, че ако се изкъпеш в морето, ще ти стане студено, а като си на брега ти е приятно топло, даже кеф. Тогава виждате някакъв загорял тип, целият препасан със странни коланчета, токи и закопчалки, да тътри по пясъка продълговата дъска. Докато я разглеждате, оставена току-до водата, типът се връща с някакви греди, пръчки и шарени платове. Мислиш си – „сега ще си сглоби сенника и ще опъне под него дъската, че тя и за маса става…“ Да, ама не. Оня надява шарените платове върху гредата, дърпа някакви въжета, пъшка, после забива всичко това в дъската, мята се отгоре и отплава като платноходка. Тогава възлюбената те поглежда с особения си обвинителен поглед от който ти омекват краката и си готов на пълни самопризнания и казва: „Видя ли? Пък ти само…“
„Какво само, бе муце, какво само?“ – питаш просто така, щото ти е ясно всичко – и за бирите ти е ясно, и за онази, русата, дето си я гледал с ей такива очи, ясно ти е, че уж сте на почивка, а ти пак намери с кого да се запиваш, през деня табла, вечер белот, от ясно по-ясно.
Да, ама не знаеш какво те очаква.
Есента тръгваш по приятели и магазини. От приятелите научаваш куп засукани думи – трапец, шверт, фордевинд, дърпай стартшкота, а от магазините – че това чудо струва толкова, за колкото не можеш да продадеш старата си кола. Започваш уговорки: „Муце, нека тази година да се учим на някой секънд хенд, пък догодина ще изперкаме два „Мистрала“. Тя се съгласява и ето те един ден нарамил въпросната дъска, купена изгодно от приятели. После се връщаш втори път за останалите летви и пръчки, които вече знаеш как се казват и вървейки с тях под мишница гордо оглеждаш подпрения пред входа почти нов, изгодно купен, втора ръка сърф.
Да, ама не знаеш какво те очаква.
Оказва се, че проклетата дъска не може да влезе в асансьора, нито да завие по стълбите, децата на комшията вече са я надраскали, ти пък си обелил с нея стената и това е под познатия до болка поглед, от който всичко ти е ясно и няма нужда от самопризнания.
Купуваш въже, макара и кука, саморъчно сглобяваш на покрива нещо като пристанищен кран, счупваш две керемиди, теслата пада на косъм от опела на комшията и заедно с насъбралите се кибици и съветници изтегляш сърфа до своя таван. В този таван, където си се усамотявал между неподреждани от скъпата, почти ненужни, но само твои вещи, сега нахълтваш, след като си извадил прозорците от касата, при което единия кой знае как се е счупил и ти е порязал пръста. Препречваш по диагонал на стаята дъската, изцапваш си и тази риза, този път с кръв, прозорецът е закован със шпертплат, пръста – с анкерпласт, остава само да дойде лятото.
Да, ама не знаеш какво те очаква.
Лятото наближава, кестените цъфтят, ти си изровил от библиотеката подходяща литература, килимът в хола е навит на руло и на пода е начертано точното копие на твоя сърф. С рибарския си прът, чаршафи и малко фантазия си направил платното, големият вентилатор ти духа в гърба, любимата седи на дивана и чете на глас главата „завой с пристъпване пред мачтата“, а на тебе адски ти се пие бира.
Най-после настъпва денят „Х“. Багажът, събиран от две седмици, е натоварен. Дъската – свалена по познатия начин с пристанищния кран, съветниците и кибиците, но се оказва, че цялото съоръжение никак не може да се закрепи върху покрива на колата. Опитваш с въжето, подлагаш гъби и парцали, все едно – изплъзва се и дискретно обелва боята. Даваш два лева на един от комшийските хашлаци да пази багажа и с муцето хуквате по магазините за багажник. Понасяш стоически оня поглед, въздишките и „защо все на тебе се случва, виж хората…“, намираш най-сетне заветния багажник, макар и не точно какъвто ти трябва, преглъщаш цената и връщайки се си мислиш как оня, комшийския ти е нацепил платното, нарязал въжетата и изтръгнал копчетата на касетофона. Нищо такова не се е случило, само за час и половина сглобяваш багажника, но се оказва, че едните болтове не стават за нищо, а другите изобщо липсват от комплекта. Добре, че са кибиците, един от тях донася кутийка, от която си избираш няколко съвсем различни болта, всичко вече е закрепено, завързано, колата обелена още малко, клаксон и тръгване.
Да, ама не знаеш какво те очаква.
Още на околовръстното – „спри, забравих си лилавия бански“. Лекомислено обещаваш да купите друг, да, ама дали ще има същия цвят, този си ми стои добре, ти защо не ме подсети, нали видя, че вчера си го мерих и след това не помня къде съм го пуснала. Мълчите около сто километра, колата не те слуша много на завоите, от покрива се раздава пронизително свистене и свирене, но главата ти скоро се подува и преставаш да го чуваш. Всъщност свистенето престава малко преди да стигнете морето, ето бариерата на къмпинга и тогава чуваш „муце, паднал ни е гика“. Връщаш се незабавно обратно и след някакви си петдесетина километра виждаш своя гик да украсява една циганска каруца, не се пазариш, купуваш си го от циганина, а през това време сополивите му хлапета ти свиват стъклото на мигача и крушката. След пет минути те спират полицаите, нямаш мигач, да си го погледнал по-рано, дай аптечка и пожарогасител, слагаш резервната крушка, късат ти квитанцията, айде от нас да мине и всичко това под оня поглед, иде ти всичко да си признаеш. Пак сте на бариерата, влизате, точно това място ли избра, все на нас най-лошите места, виж хората как са се подредили, намерих си банския, забравили сме газовия котлон…
Да, ама не знаеш какво те очаква.
Първите три дни духа силен вятър, не е за начинаещи, след това вятърът спира, но има вълни. Сглобяваш платното, добре, че и тук има кибици и съветници, внезапно то се обръща и затрупва една съседна палатка заедно с дакела. Извинения, съжаления, вечерта – салати и ракии, ти пак за маси мислиш, нали уж тази година…
Ето го и твоят ден – морето като тава, слаб полъх откъм брега. Нарамваш дъската, спъваш се в няколко колчета без да паднеш, пак извинения, добираш се до водата преплитайки крака от изтощение.
Остава платното, което вчера си сглобил, палатките се оказват много близо една до друга, злобни подмятания, защо не го сглоби на плажа, ами се ръгаш с тия колове, това не е кол, а мачта, невежи с невежи селяндури, кой ви доведе в къмпинга и вас, като не можете да различите кол от мачта.
Морето. Влизаш до горния ръб на банските, както пише в книжката, вятър духа откъм гърба, щрак мачтата в дъската и стъпваш. Боже, колко тежко платно, дърпаш, дърпаш, то не се вдига. По едно време се изправя за миг и се оказваш паднал по гръб, затрупан като дакел от мачти, гикове и платна. Бориш се отчаяно за живота си, изплуваш някак си във водата до колене и започваш отново. И така три дни. Вече не си интересен за никого, даже на онези селяндури с коловете, муцето ти е сърдита, боли те кръста, обелени са ти и двете колене, вечер заспиваш като пребит и адски ти се пие бира.
Един ден, срам не срам, отиваш с наведена глава в сърф училището, където те емва оня същия, загорелия тип с коланите и закопчалките и още три дни дърпаш платното и стоиш върху дъската, само че на сухо. Тези етапи съм си ги минал вкъщи с вентилатора, като си ги минал, какво дириш при мен, ей ти море, сърф си имаш, вятър подходящ, какво още ти трябва.
Първи мокър урок. Слизането от сърфа го владееш перфектно, този елемент най-добре ти се поддава, сега обаче целта не е слизане, а каране. Някакъв недорасъл, от помощник-учителите плува до тебе с една дъска и подвиква, на мене ли ще подвикваш бе, малкия, ти знаеш ли кой съм аз, мустаците ти още на мъх, мен ли ще учиш как се кара сърф. И изведнъж, о чудо, дъската тръгва! Ти си отгоре, стискаш където трябва, а сърфът се засилва полека, пред носа водата се пени, като че ли си презокеански параход, зад теб са брега, помощник-учителите, муцето, шамандури…
„Стига, край, не ми трябват повече уроци, одраха ми кожата в това училище, по-добре висше да бях записал на частно, щях да изкарам поне два семестъра, имам си сърф, имам си литература, ще си го карам сам!“
Връщаш се при палатката, възлюбената те гледа с възхищение, едва дочакваш да се съмне, дъска, платно, колове, палатки и ето те в морето. Влизаш до горния ръб, щрак, дърпаш, вдигаш платното и тръгваш. Значи не си толкова залупен, колкото те мислят, минаваш шамандурите, водата се пени пред носа, отзад диря като от катер, движиш се, летиш…
Да, ама как се правеше завой?
Пускаш платното, падаш във водата, дърпаш, тръгваш пак, така няколко пъти и все повече се отдалечаваш от брега. Хората – като мравки, знаеш, че любимата те наблюдава през далекогледа, но не можеш да чуеш като чете главата „завой с пристъпване“, става ти студено, спомняш си и други книги – корабокрушенци оцелели в морето, нямаш поне въдица, някои яли сурова риба, но оживели.
Виждаш платно, което приближава, спасен съм, махаш отчаяно с ръце, явно са те забелязали, защото идват насам. Тогава познаваш онази, русата от миналата година, сега е забравила да си сложи горната част, говори ти нещо, но ти не я чуваш, защото хем си я загледал с ей такива очи, хем усещаш обвинителния поглед през далекогледа право в тила си.
„Ако искате да завиете, пуснете лявата ръка и дръжте само мачтата, сега дъската ще завие, полека минете отпред и сменете местата на ръцете.“ Сега чуваш, дъската послушно завива към брега, двамата сте на сърфовете един до друг, тя е пред тебе, но не я виждаш, защото платното ти пречи, пък ако го пуснеш ще паднеш в ледената вода. Пред носа се пенят вълните, ти си я представяш такава руса и полугола, бавно и неумолимо се приближавате към шамандурите, брега, далекогледа и пълните самопризнания.
Неочаквано бързо стигате, тя ти казва довиждане, знаеш, че никога повече няма да я видиш, никога вече няма да сте заедно, волни и голи като риби, разглобяваш мачтата, помъкваш дъската през плажа и тогава чуваш как нечия възлюбена казва: „Видя ли хората как карат, пък ти…“
Чак тогава разбираш, че цялото удоволствие от сърфа не е карането, а носенето през плажа, когато си мокър, загорял и важен, никой не те пита колко можеш да караш, всички те гледат и цъкат с език, някои даже ти завиждат, защото не знаят какво си препатил, а само виждат как тътриш дъската натам, където вече знаеш какво те очаква.

автор: 4i40