Ку мислити, чи съ упраям – дръжки.
Ми пука утеснелия фистан.
Чи то ут кандърми и ут запръжки,
ни мога ич пучифка да си дам.
Ф силоту ни ънархия нъстана-
пубегнъха пулвината муми,
и Текейсету празну, и бустана-
тъй чак на мени ни ми съ седи.
Те таа, към гръда съ закапична,
пък друга у Ивропта съ джаснА.
Идна ни ни устана вечик лична,
пък ко устава дъ ричеш „мума“.
Сал дету ас сига държа фрунталну,
вся тежест ут иргенския мирак.
Ши сдам бъгажа най-ивинтуалну
пу някуй времи.. Ама няма как!
Ей, ката ноштем съвистта мъ бори,
дъ ни мъ перни ребрум либофта.
Дан ми съ срути къту клон утгори,
ачи тугас ши стани тя идна!
Мъ плаши ей тъкава пирспиктива.
Ши мъ упрекнат: „Сдади съ съфсем!
Та друсна либофта кът гнила слива.
Придади съ заръд идин ирген!“
Та, връщайти съ, ей, чи няма времи!
Къту изтритъ гума на Мусквич
пристъргвам нощим, дявул да гу земи!
Ку ни си додити, мъ няма хич.
Убуйти си гълоши, чи я калну,
пък пътя ф барабонки ут уфце.
Илати, пудкрепети мъ муралну
и с пуртакали някуе килце.

автор: Билкарката