Не съм аз нито претенциозен, нито префърцунен, нито пък се правя на такъв, но чуя ли някой на масата да рече „туй нищо ней”, грабвам си шапката и се изнасям, дорде не е станало късно. Вий ако искате си стойте, стойте си и си ги мерете, а аз не че нямам какво да извадя, ама нейсе, нали имам опит от оня случай… Тъй де, слушайте и ако можете, помнете!

Имаше тертип в нашия провинциален градец като дойде трупа, група или хор, след проявата, да ги каним, ний местните културтрегери на нещо като почерпушка. Хем да им се реваншираме за гратисните, хем ако можем да забършем, я някоя балеринка, я примадоната, пък и на статистките не отказвахме. За тая цел си бяхме извоювали и една възрожденска къща, която с малко пари и много идеи стана КДК (Клуб на културните дейци). Имаше си там барче, кухня, маси и стая за гости с баня с бойлер и голям креват. Стопанинът Симата, отбираше от всичко: яйчица да забърка, луканчица да запече, винцето правилно да разрежда, на китара да посвири, или пък на изтърбушения ни акордеон.
Трупата онзи път беше представителна, от столичен именит театър, а примадоната, едно същество, което след двата му филма с актови сцени, беше в мечтите на целокупния български народ (тук не изключвам женската му част). Вкарах целият си арсенал от подхождане, позициониране, стратегически маневри около масата, букет и настъпани два крака, за да се наместя на стола до нея.
Усещах парфюмът й, сладкият дъх на розовите й устица, нежния допир на роклята й до коляното ми, дори усещах напора на гърдите й, върху предната страна на деколтето, абе целият в усещане се бях превърнал и тогава чух познатите слова „туй нищо ней”.
– Туй нищо ней – повтори гърленият глас на ръководителя на драм-кръжока ни и като взе за повод обяснението на примадоната, че кученцето й се боядисало с подготвената за третото действие „кръв”, започна да хвалебства по адрес на собствения си пудел (между нас казано, кръстоска е с помияр).
Веднага го изключих от вниманието си и то точно на време, за да разбера, че Симата ще ни гощава с чушки пълнени с кайма и поляти с бял сос.
„Бре, туй го мразя още от детската градина”, аха да кажа аз, но примадоната изпляска с пухкавите си ръчички, облиза устицата, премрежи очи и аз занемях. Обичала ги много, защото маминката ги правила така.
– Туй нищо ней – включи се отново драм-кръжочника и взе да обяснява как помияра-пудел хитро белел чушките, за да лапа каймата. И оп-пала-а-а, за моя най-голяма радост сгафи, щото продължи, че кучето му се разстроило (не душевно) от таз кайма.
С радостен трепет проследих, сбръчкването на нежното носле до мен, изгледах победоносно конкурента си и смело наклоних глава към сладкото ушенце и…оня сваляч пак забоботи:
– Туй нищо ней – и продължи историята за разстройството на кучето.
– А пък аз, вчера бях на сватба – насилил глас, опитах се да обърна темата и тъкмо да продължа, нашият човек пак вкара онова:
– Туй нищо ней, щото вий не знайте, кви сватби се дигат по нашия край.
Изпружих се та да го ритна под масата, но нали съм си късокрак, не го достигнах и той продължи:
– Нареждат значи на двора едни маси, отстрани с едни пейки и кюфтета, ама с тавите. Пък музиката, медна духова, с барабанче и тъпан. На чича ми беше най-голямата. За масите не стигна двора, че ги проточиха по улиците, та чак до мегдана. И върви си сватбата, ама „по ноти”. Ама после като настана една суматоха и уж го криха, ама се разбра. Сватята, една такава къде 130 кила, да вземе да иде у кенефа. А пък той, външен, дъсчен, стар такъв и тя бам…почти до гушата. Абе извадиха я и измиха я криво-ляво с маркуча, щото нали е дебела и не можаха в друга рокля да я облекат. Тъй си ходеше и си понамирисваше из сватбата, ама пък що хора и ръченици изигра…
Усетих как ми пламнаха ушите, буца се надигна в гърлото ми и баш тогаз Симата ми тръсна чинията, с плуващите две чушки в белия сос.
Тук ще прекъсна този разказ, щото много му е зацапан края, път и не е важен той. Важното е, щом чуеш „туй нищо ней” да си „сриташ магарето”, дето викаше дядо ми. А той много знаеше, щото много живя.

автор: lordly