автор: Калина

Сън сънувах сестро мила,
снощи кат си легнах.
През глава са бях завила,
кошмар дан пусегни

да ма стресни, да са сепна,
сън да си загуба,
чи подире чак до светло
блеща са кат луда.

Хубуу ма, ни бе кошмари
тъй да ма спуходат,
огин йощи ма пупарва
де в съня си бродих.

Са сънувах самодива
тенка хем висока.
То фантазъм ши дай било,
с таз снага широка…

Чи със свилена премяна,
яз кат са скупосах,
тръгнах боса през поляни,
китки късах росни.

СЪни ми са по-подире
мойту първу либе,
на полянта ма намира,
вика ми по ими:

„Ма, Калино, росну цвеке,
дай та та уткъсна,
чи откакто са измети,
тоз жувот ми фтръсна.

За сифте и сън ма фаща,
ич биз теб ни моя,
то ни бя либоф туй нашту,
ай да станиш моя.“

Яз нали сум самодива,
нищу му ни казах,
сал изкусну гу цаливах,
грях амен нагазих.

Китка росна му закичих
и в очи пугледнах…
„То.. и ази та убичам!“-
реках му пуследну.

СЕга веч ма събудети,
ачи йощ сънувам
и зимети ми ричети
сън да разтълкувам.

Щоту мий ино либовну,
сал за негу мисла…
Ку са срешним в сън утнову
няа да му кандисам.