автор: Калина

Ила, Калигула сига,
чи глейш ли, доди ми мерака.
Ку земиш да ми скъсаш и цвитя
ши ма наблегни тръпка нипузната.

И дрема тука, чакам та биля,
дукарала съм са ина красива,
дугоре ф менци си уда наляф,
да има с ко да та пуливам.

Чи жегаво е нещу тез денЯ
и чини ми са си слънчасал,
ама ни бой са, ней беда.
Ши плисне дъж ут нЕбе ясну.

Кат земиш да са прайш на див
и да ма лъжиш, яз да са надявам…
Ни мязаш ич да си страхлив,
ама и яз назаде не уставам.

На мене мий наясну ут сига
чи пак ши я подкараш на … любене,
ши кайш чи пуста ти уста
за другу няма ко да са зафани.

Ма нищу де, шта изтърпа,
закот нали съм убищала
утгоре ти да зяпна кат ламя,
дубре чи въздух убуу съм зимала.

Ку са убъркам мога и запя,
биля и кучита подире ми ши вият…
Се йно да са убъркаш ти с цвитя,
ма не! Калигула не е ут тия.

Ут сЕга нещу искам ти рича
ачи подир ни ша да са пуфтарям:
Дубре душъл си ф селу ут града,
саде са дръш приличну на мигдана.

И най-накрая мисла… Найш ли ко?
Ангар ма стихутворну пусъветва.

Я, дай да та цаливам! За дубро…
Виднага на … врата ти ши са метна!