Жените обожават да ни се карат. „Туй защо си го оставил там, докога ще ти прибирам дрехите от пода, намали музиката, не пий компот от буркана…” Последно ме нахокаха за сапуна – бяхме преминали на течен такъв, защото съм оставял следи от себе си по обикновения. „Как за Бога си успял да вкараш косми и в течния сапун?” „Да не мислиш, че съм искал, а на мен хубаво ли ми беше, три месеца да си мия косата с интимен шампоан?” „Това е дамски душ и никой не те е карал да го ползваш.” „На него пише шампоан, следователно е такъв. Откъде да знам, че е за размножителния ти орган?” „Защото се интересуваш само от своите нужди.”
Това хоро съм го играл и спирам. След десет минути застава на вратата на хола само по потниче – младото и тяло е малко но сравнително дълго. Усмихва се. Скачам… но бивам замерен с чорап. „Ти ненормален ли си, намерих го под леглото, мислех, че имаме разложен глиган в спалнята.” Правя две стъпки за да се извиня, но тя вади любимото ми списание за футбол и безцеремонно къса първата му страница. Леко ми призля, но знаех как да отвърна. Взех дистанционното на телевизора и разпорих торбичката му – баща и така държеше неговото да не се праши. Смъртна обида. Получих блъскане на врати и неясни викове из коридора. След малко пристига облечена в един торбалански анцуг (който знае, че мразя, защото не мога да я опипвам) и заяви надменно: „Ще правя салата, ти иди до магазина да сготвя за вечеря.” Отвръщам, че това не ми изглежда като мъжка работа. „Тогава поправи тостера.” „Къде е чантата?”
Слизам долу, но нарочно купувам само пиячка. Сядаме на масата. Бегло наздраве. Нарочно пускам само тъпи предавания или такива за някоя световна война. Изглежда не и пука, но знам как да я побъркам. Облечен съм с извънредно бялата тениска на Адидас, дето ми я купи за нова година (аз и подарих фазомер). Загребвам смело от лютеницата и уж случайно се окапвам. Толкова е шокирана, че дори не може да се разкрещи. Става ми съвестно за труда, който е положила да съм чист и поръсвам огромното леке със сол – нали така се прави. Виждам, че търси с поглед из стаята с какво точно да ме убие. Явно нищо не и се струва достатъчно жестоко, за това казва: „Мразя те.” „И аз.” „Повече няма да се обезкосмявам.” „Аз пък ще се потя повече.” „Ще се подстрижа.” „Ще си пусна коса.” „Когато заспя, ще ти пръцкам.” „Ти и сега го правиш.”
Стоманена тишина. Тук един опитен мъж трябва да претегли нещата. Заедно сме от три години и осъзнавам ясно, че това момиче буквално ми строши везната. Погледнах я и рекох: „Обичам те, кучко, ти си най-доброто, което съм виждал… дори по телевизията.” „И аз те обичам много, недодялано мече – завинаги”. Полагам я на пода и влизам… очите и помътняват.
Сутринта ме викат по работа. Снощи си вкарах голям автогол, като не взех нищо за ядене и сега преравям хладилника. Отивам в спалнята да кажа „чау”. Завита, дори без да ме погледне рече: „Избърши си устата, на лакътя имаш масло, по дънките кафе, а ризата си окапал с консервата, която чух да отваряш.” Погледнах се в огледалото. Беше права… приличах на клошар.

автор: Никола Крумов