В навечерието на Коледа е, а аз с часове ровя из чекмеджета, кутии, торби и тефтери като освирепяло от глад попово прасе. Не мога да намеря тая пуста-опустяла рецепта за коледна баклава, която ми даде леля Мита. Ей на! От дългото ровене вече съм превъзбудена, пулсът ми се учести, а кръвното ми вирна крака до небесата. Лицето ми пламти с патладжанено-виолетови пламъци, а косата ми заприлича на свраче гнездо. Решавам най-сетне да звънна на приятелката си. Набирам номера й по мобилния си телефон и после с фатално-апокалиптичен глас известявам, че не мога, не мога и не мога да открия оная чудесна рецепта за баклава, която ми дари
по-миналата година за годишнината от сватбата на кучката ми Шунка с Митиния алфа-пес Бахур.
– О-о-о-о, туй да е кусурът, Фанче! Аз я зная наизуст! Ела веднага да си я запишеш и да пием по едно кафе, наслаждавайки се на живота! Чакам те, идвай!
Камък ми падна от сърцето. Умих се, сресах прилежно палави къдрици. После, тук кремче, там руж и червило, малко молив за вежди и от огледалото ме загледа вече ново и приятно за окото Фанче. Взех си тетрадката, в която записвам готварски рецепти, химикал и потеглих.
На вратата ме посрещна леля Мита, щедро разчекнала уста, за да ми покаже феерия от пломби и два облечени със злато зъба:
– О-о-о-о, Фанче, добре си ми дошла! Влизай, влизай! – загъделичка ме нежно с приятелски трели гласът й. Веднага видях, че на дивана в хола седят мъж и жена. И двамата млади, и двамата нетрадиционни и с необичайно излъчване. То струеше щедро от пъстрия шалвар на дамата, провесил дъно почти до земята и прихванал страстно тънките й глезени, от пембяния чембер с мъниста и титерички покриващ челото чак до очите й и от каносаните пръсти на ръцете й. Мъжът беше с дънки, с домашно плетена вълнена блуза на пчелни килийки, накичена с бродирани сърчица и с шушлеково яке. На главата си носеше тъмно таке с щръкнал гръмотвод.
– Фанче, това са мои бивши ученици. Момичето се казва Найме, а младежът е Феим. Предстои им сватба. Те ще се бракосъчетаят в нашия град и са дошли да ме канят за кума.
Младите скочиха веднага и младежът срамежливо заговори като абориген, току-що заселил се в България.
– Е, ами ний свършила работа. Ша си отива вече, учителке. Мама праща за тебе поздрав и армаган сладка баница с тиква. Ний благодари тебе за всичко.
Двойката се изниза навън, а леля Мита любезно я изпрати.
През това време в хола, въртейки чипо дупе, дипломатично се промъкна английският кокершпаньол Бахур. Той стискаше между зъбите си кожен кокъл и свойски ме поздрави, махайки кочанчето на отрязаната си опашка. Ние с него сме роднини, защото той след като се наслади на прелестите на чаровната ми кучка Шунка, я ощастливи с пет шпаньолчета. Младата майка и децата бяха занесени от мъжа ми на село при свекървата. Тя обича много животинките. Едно е оставила за себе си, а три е продала изгодно.
– Ето ме и мен – оповестява пристигането си леля Мита. Тя носи върху табличка две чаши с горещо кафе, една чинийка с начупен шоколад и една с парчета тиквеник – Записах ти рецептата преди да дойдеш, Фанче. А ако искаш, може да си я препишеш у вас. Заповядай сега на кафето и още веднъж добре си ми дошла!
Шумно сърбам първа глътка от ароматното кафе, предразполагам обстановката с доза почетно мълчание, балансирам тембъра си и казвам проницателно:
– Лельо Мито, сега за първи път чувам, че си била учителка. Ти си винаги пълна с изненади като чувал с дарачена вълна…
– Не е ставало дума, Фанче, затова не знаеш. Преди да започна първото си висше, завърших като на майтап педагогически институт с отлична диплома. После дълги години, след като получих две нови дипломи за висше образование, не ми се налагаше да я ползувам. Но по време на промяната една мъчителна клизма изхвърли заводите на историческото бунище, а физиците и инженерите се оказаха излишни. Тогава грабнах от домашния сейф първата си диплома и отпраших с нея към едно село, заселено само с турци. Назначиха ме веднага в основно училище да преподавам науки на седемнадесет второкласника. Щом влязох в клас се почувствувах като осемнадесетата второкласничка. Учениците не знаеха думица българска, а аз не знаех и думица турска. Истинска трагедия ти казвам, Фанче! Пълен катаклизъм! Наложи се в първите дни да търся преводач. Намерих на селския мегдан едно момиче на възрастта на учениците ми. Беше сополиво, мускурливо, но оперено девойче, и си беше направило труда да научи добре българския език. Казваше се Зийнеп. Фамилията на Зийнеп се състоеше от рунтав, брадясал турски циганин с мазен каскет и кирлива риза. Носеше името Демир и обикаляше с две мършави кончета и раздрънкана каруца покрита с окърпен брезент района. Той събираше и се докопваше до всичко, което има цена и може да се продаде. Майка й беше кльощава и пъргава като невестулка млада жена, но вече позавяхнала от неправилна употреба и лошо стопанисване от бай Демир и от честата промяна на географските ширини. Зийнеп имаше още двама братя, които бяха по-малки от нея. Те по цял ден се въргаляха из прахта в центъра на селото, правеха цигански колела и продаваха мурафети пред невръстното турско общество. Но местните жители не ги долюбваха и не ги тачеха, защото колкото и да се турчееше Демировата челяд, тя си оставаше циганска. Та взех под крилото си аз тая безстопанствена Зийнеп и я направих слушателка в моя клас. За мой хатър в ученическия стол кадъните се съгласиха да й сипват по една чиния манджа и това я приобщи към класа. Като научи за това бай Демир остана много доволен, че половин ден неговата Зийнеп ще седи на топло и сухо и ще бъде нахранена, защото е назначена от даскалицата за преводачка. Започнах пак от азбуката. Вмъкнах допълнителен час в програмата, само и само по-бързо да проговорят български моите български турчета. Вярвай ми, Фанче, обикнах учениците си. Чувствувах ги като свои деца. Започнах да гледам на родителите им като на свои приятели. Преди да започне още учебната година имаше поправителни изпити. Аз бях включена в изпитваща комисия по български език. Явиха се четирима ученика от прогимназиалните класове. Всички дадоха отговори за оценка между три и две. Мъчно ми беше за тия нескопосани радетели на грамотността и бездарни блюстители на науката, които се потиха дълго и подсмърчаха върху полупразните си листи. Денят беше слънчев, отвън жужаха пчели и прехвърчаха пеперуди. Аз бях в прекрасно настроение, селото беше очарователно и затова по милост Божия завъртях и на четиримата по една прекрасна четворка. После един час директорът ме мъмри заради тая моя щедрост, която уронвала авторитета на учителското съсловие. Но стореното от мене-сторено. Излезе ми веднага име на добра и мила учителка и майките на учениците всяка по своя си начин ми се отблагодари. Едната ме покани на баклава, която пече пред мене върху плочата на печката. Другата донесе шевната ми машина от града със собствената си кола, за да шия шалвари на кадъните. Името й беше толкова зафръцкано, че дъщеря ми писа в бележка до мен: ”Майко, дадохме машината ти на едно нещо, което си пратила да я вземе. Третата всяка сутрин ми оставяше литър току-що издоено краве мляко, а четвъртата донесе за байряма в клас цяла кофа с баклавички. Та значи напъваме се всички да овладеем още по един език. Учениците ми български, аз – турски. Зийнеп през това време превежда ли, превежда… Живеем си всички в мир и съгласие – същинска приказка на Шехерезада. Хубаво, ама имах едно Тензие, мъничко като орехче, умно, старателно. Пишеше красиво, но мълчеше като темерут. Ни сричкува, ни буквува на български. Стиснала устни, свела поглед надолу и мълчи ли мълчи. Но съседът й Бурак от съседната къща ми вика чрез преводачката Зийнеп:
– Госпожо, пък аз чух как баба й Фатме каза тая сутрин: ”Тензие, давам ти тия два лева, ама нали знаеш? Думица на български да не обелваш пред даскалицата!”
Като чух това си казах: ”А-а-а, такава ли била работата!” и хукнах право при бабата на Тензие.
– Бабо Фатма, бабо Фатма! – викам аз с пълно гърло на портата. Всички песове наоколо ми отговарят разгневено, с пяна на уста. Само баба Фатма любопитно наднича през джама, ама не излиза. Излиза снаха й, майката на Тензие. Тя нахоква кучетата и ме кани да вляза. Обръщам се към баба Фатма:
– Защо ти, бабо, ти – чок ханъм, не даваш на твоята гюзел турунум да учи български?! Всички науки в България се изучават само на български. Не вярвам да искаш и твоята турун като тебе цял живот крави и овце да пасе и дои. Че Тензието ми е най-умното дете в класа бе, наша ески и билге ханъм Фатма! Хайде, било каквото било преди пет-шест века. Да задгърбим миналото и мурафетите на нашите аталаримиз и да си подадем ръка бе, баян Фатма!
Бабата е дръпнала като стряха чембера, гледа ме под око и нещо си джумоли на турски под носа. Майката на Тензие ме изпраща до вратника и ми шепне на ухото:
– Рахат бъди, даскале! Аз ша давам повече пари от майка Фатма на моята Тензие, да говори и учи български. Ти само гледай сеир! А, ей ти тая басма, да направиш един шалвар на мене, а аз на тебе харизвам една гюзел фитка за Коледа.
Вадя сантиметъра и вземам мерки за шалвара на пътя, мечтаейки за пуйката…
От тоя ден нататък Тензие проговори български.
Имах една Ементула, която винаги идваше без домашни на училище. Тя нямаше и тетрадки и пособия, та аз проявих благоволението да й купя няколко тетрадки, моливи, химикали. Намерих и една запазена ученическа раница и й ги подарих. Но те изчезнаха по неведоми пътища и Ементула пак се появяваше без домашни. Когато водех с нея задушевни разговори, налагаше се да спазвам всички безопасни мерки – минимум три метра разстояние и да насочвам погледа си леко в страни от субекта. Ако пренебрегнех мерките, имаше опасност да се удавя в облаци от амонячни пари. А ако гледах директно момичето, виждах лице с различни по яркост кафяви петна като жирафа и ноздри, сълзящи и показващи като тубички навън зелените багри на масления си пълнеж. Иначе въпреки статичното си присъствие, момичето беше винаги доволно и усмихнато. Реших да отида в дома й и да говоря с родителите й. Приятно впечатление ми направи още отдалеч новата къща. Виках, виках, но никой не ми отговори. Влязох в двора и започнах да диря Ементула. Открих я в старата къща, която още не беше съборена. Влязох в порутена стая с пръстен под. В него бяха изкопани и покрити със слама като щъркелови гнезда три дълбоки ями. В двете се мъдреха кротко по-малките братчета на моята ученичка. Третата беше окупирана от самата Ементула.
– Какво правиш тука бе, момиче? Не ме ли чу като викам?
– Госпожо, ние мътим яйца за пиленца. Като се излюпят и на тебе ша дадем.
– Кой ти каза, че човек може да излюпи пиленца?
– Тати ми каза, госпожо. ”По-добре яйца за пилета да мътиш у дома, отколкото на училище да ходиш и да си губиш времето там, Ементула” – ми каза баба Юмер. Аз го послушах и сега всеки ден с братята мътим тука. Ето моите яйца къде стоят.
Ементула разви предницата на сюрреалистичната си рокля, показа яйцата и предано ме загледа в очите като вярно куче. Братята й, които носеха кафяво-пъстрия екстериор на кака си, извадиха от джобоете си по няколко яйца, вдигнаха ги тържествуващо нагоре и крещейки затропаха енергично с крака. Аз изгубих и слово, и дъх. Оставих трите „квачки” да мътят и седнах на една улична пейка търпеливо да чакам родителите на Ементула да се завърнат от работа.
Разговорът, който проведох с тях, беше откровен и прям, но лишен от всякаква дипломатичност.
– Даскале, мойто кадън-чоджук не е родено за науки. Тя ша ражда и гледа дечурлиги и къща ша върти. Аз я пущам на училище само да не плащам глоба. Сега е на десет години. Като стане на четиринадесет ще я женя.
– Ама как бе, господин Юмер?! Ами тя ще бъде непълнолетна – опитах се кротко и мило да възразя.
– По българските закони може и да е непълнолетна, дори и по нашите може да е така. Но може да ражда деца, а за това не се ще пълнолетие. Значи Аллах казва, че е пълнолетна, а човешките закони – не. Чи аз няма да слушам Аллах ли, що ли?! Чи тя майка й беше на шестнайсет като я роди. Даскалице, ти гледай по-рехаво на мойта чоджук, защото от четвърто отделение по-нагоре няма да я изучаваме.
Споразумяхме се с Юмер да върне на Ементула раничката с тетрадките, а тя да си пише редовно домашните. Не можех да разчитам на тия родители за друго. Когато разбра, че децата му мътят яйца в полози в старата къща, бащата плесна с ръце и викайки ”Въх, яйцата ми, льох,яйцата ми!” хукна към нея. Майка й и тя се разврещя и развя шалвари след него. Поех съкрушена към квартирата си.
Да ти разкажа още една история с ей тоя Феим, дето го видя преди малко тук на дивана. Той беше хубав като картинка. Един такъв русичък, лицето му беличко и напръскано с лунички, а очите му сини като метличина. Аз се привързах към това дете и го заобичах почти като родна майка. Един ден, след голямото междучасие, имахме час по математика. Казвам на учениците си да отворят тетрадките за домашна работа на чина, но усещам как из въздуха витае напрежение. По лицата има изписана някаква възбуда, погледите на всички са напрегнати и са отправени към Феим. А той се спотаява на първия чин, ни лук ял, ни лук мирисъл. Същинска божа кравичка. Облечен със старото сако на големия си брат, закопчано до горе, той беше свел невинен поглед към тетрадката си, а отпред, под сакото нещо мърдаше и шаваше. Питам го и аз с невинност в погледа и любезност в гласа;
– Феиме, би ли ми казал какво е това дето пърха под палтото ти?
И още не задала въпроса моята преводачка Зийнеп, предвкусваща интригата, примижва с едно око и лукаво известява:
– Госпожо, Феим крие под палтото една кокошка.
Получила информация от първа ръка продължавам с разпита.
– Какво прави тая кокошка под палтото ти, Феиме?
Феим се е зачервил, но продлжава да мълчи.
Тогава отново се обажда моята дясна ръка Зийнеп:
– Нея другите кокошки много я кълват и бият и затова Феим я взе, да я спаси. Дупето й е накълвано и разранено, затова палтото на Феим е изцапано цялото с кръв и куришки. Тя има и яйце отзад. Феим я чака да снесе.
Сякаш да потвърди казаното, изведнъж кокошката подава глава между две копчета и каканижейки, започва да оглежда любопитно класната стая. Това изглежда я вдъхновява, защото тя започва да полага неимоверни усилия да се откопчи от тъмницата на живия курник, наречен Феим.
Времето се изнизва, а аз още не съм започнала часа си. Решавам, че трябва да сложа край на театъра. Поглеждам Феим в очите и казвам с глас, нетърпящ възражения:
– Дай ми кокошката, да я пусна на двора и да започнем часа!
Феим обаче прибира главата на приятелката си под палтото и притиска през него нараненото й тяло.
– Феиме, още веднъж те моля – дай ми кокошката, за да не губим време!
Отново няма ответна реакция. Потретям молбата си:
– Чуваш ли, дай ми кокошката!
Резултатът отново е нулев. Тогава решавам да действувам. Опитвам се да го вдигна от чина, но безрезултатно. Той се е вкопчил в него, а аз нямам намерение да демонстрирам физическо надмощие. В класа градуса на настроението се повишава и става все по-интересно и по-забавно. Учениците наблюдават мълчаливия бунт на Феим с весели очи. Чувствувам се някак особено, като безпомощно момиченце с прекършена воля. Казвам си: ”Мите, в тоя миг и мишките в училищния склад ти се присмиват! Я не се давай на това хлапе!” Хващам за ръкава Хюсеин и се опитвам да го изкарам от чина, но чинът заедно с ученика тръгва към вратата. Излизаме в коридора, аз и Хюсеин с чина. Така стигаме до дирекцията. Директорът, обезпокоен от шума, излиза и аз му обяснявам всичко. Зад гърба ми надничат моите ученици и на турски заплашват Хюсеин с какво ли не… страхотии. Директорът хладнокръвно посяга, разкопчава копчетата на сакото и поема кокошката-героиня преживяла толкова много премеждия. Тя изсулва в последния момент едно топло яйце в ръцете му, скача на земята и стремглаво се спуска през отворената врата към двора. Хюсеин неуспял да понесе позора се втурва след нея.
Мога само да ти кажа, мило Фанче, че през тия две години аз бях местния учител, художник, сценарист, поет, прошнописец, шивач и екскурзовод в едно. Но на 24 май градините на цялото село пропищяваха, обрани от учениците ми, а аз си тръгвах с най-огромния букет към града. И до сега не са ме забравили моите 17 деца. Самите те вече са родители, но винаги щом дойдат в града, ме търсят и ми се обаждат. Три пъти съм кумувала, а на Феим и Найме ще е за четвърти път.Такава е тя, историята на моето даскалуване, Фанче.
– Лельо Мито, твоя талант на възрожденска даскалица не бива да увяхва. Що ли не взема да ти пратя аз на сестрата третокласника, че да му налееш малко знания в главата. Имал бил някакви затруднения по математика и още нещо – не помня какво беше.
Леля Мита се разсме кръшно и каза:
– Ами вземи бе, Фанче, вземи, че прати!

автор: ZAGORA