/раздел – селска пУезия /вход – с пропуски /

В градината на Умнустта
пуникна роза.
Случайну
сбъркан вятър я дувя,
ма зарзават –
такваз бизкрайна проза…
Цъфтежа буен никуй ни съзря!
В една кумпания
с купривата и маганоза,
наравну с всеки прос гюрлюк
пучуфства са тъй възмутена
наш’та роза
и речи да боде с:
„Ти си буклук!“
В градината настана
пувсеместен кикот,
купривата я жилна
за „дубря душла“,
цвитенцатата ливадни
са пудсмихнаха,
пък някуй бая гръмку са разсмя…
Убиди са гуркоту
росну-убуу цвети
и ръсна у градин’та арумат,
та койту мини
да му са скусат нузети
и да са сбръчка секи зарзават.
И мина ли,
ни мина ли ниделя,
пулека-лека върна са реда,
то зарзават..
КакО ни са видели,
чи роза няква да ни изтърпат.
Сига цъфти в нисвяс,
биля и нацъфтява,
гюрлюка ощи толкус си е прос…
Найно виреят урхидеи
и трива, и плява,
ма никуй ут съседа си ни бърчи нос.

Пууката е санким:

У градин’та
будили секи има си,
чи и утгор.
Кат пуцъфти тъдява
някуя гудинка
ши вържи.
Сига е ощи зор.