Изтеглих заем, после взех и друг,
обух на дядо старите цървули,
оставих си жената без съпруг –
деня-нощя опъвах като муле.

Насях бадеми… Лешници до тях…
Молби подадох, както правят всички.
С едничката надежда заживях –
да дойдат европейските парички.

Но вместо тях в един работен ден,
додето пълнех водната цистерна
(Европата се сетила за мен),
пристигнаха едни мъже във черно.

Като ви казвам, че не ми върви!…
Дори и в миша дупка да се скрия,
наместо европейските пари,
затънал съм във дългове до шия.

Градината ми стана като Рай –
трънаци бол и все екологични,
и аз сред тях, облечен със … познай! –
смокиново листо за по-прилично.

Обаче ми омръзна тоя срам…
И мисля си с една балканска сопа
да хвана вече пътя за натам,
където почва пъпът на Европа.