Туй трябвало да стани тиа дни –
сабалян или чак пу икиндия.
Тугава тоя заплес щял са заблуди
и с триста зора щял да ма уткрие.

Ш,ма вясни и ши викни „Ай сиктир!“
Учити и ши станат кът белтъци.
У дроба ши ма рита утподир –
дукът съ дигна и напсувам у съня си.

Тъй кротко спах у гъстата гора,
утде са найди тъс креслива гъска.
Ни стига, чи с пантофа си ма смля –
ами застана срещу мен и съска.

Ни помня веки, спах ли сто лета
или пък снощи късно ли си легнах?
Утнейде ми,й пузната тъс жена …
Жина ми … прималя ми са… и седнах.

Завих са и пулегнах на страна,
гласа изпод юргана ощи чувам.
Ку мога ощи малко да пуспя
но, приказки си забранявам да сънувам!

Амин!