Пациент

13 февруари 2011

Докторът ми забрани да излизам от стаята. Последният път, когато го направих, ме донесоха на ръце от кръчмата дето е срещу портала на болницата. Ама и портиерът един такъв зъл, като видя, че ме влачат, вика:
– Пак Ти ли бре, хаймана! То тебе трябва да те връзват за леглото и да ти вливат всичко само на системи! То няма такова сухо гърло като твоето, вместо картончето с кръвната група, по-добре, да ти сложат етикет от някоя бутилка!
Видях после, че редом с мен мъкнат и портиера. Нямам спомен дали съм му казал добри думи и е припаднал в изблик на умиление, или минавайки покрай него, съм напрегнал последни волеви усилия да се изправя и съм го ритнал в главата. Десният ми крак е доста силен. Веднъж ритнах една топка в училище и след десет минути довтаса някакъв ядосан чичка дето живее на една пряка от двора, да се жалва,че някой му счупил стъклото на „Трабанта” с „ей те това” – и сочеше топката, която беше нарязал от яд с ръждясалото си джобно ножче…
Като стана дума за портиера, тоя е голям гад. Веднъж пак бях избягал от стаята и се прибирах трудно по разбираеми спиртни причини. Оставих му една бутилка гроздова и вместо благодарност, оня ме издаде на лекуващия лекар. Наложи се да подписвам клетвена декларация, че докато се намирам на лечение на територията на болницата, няма и през ум да ми минава да мисля за алкохол. Спомням си, портиерът дълго време след това ходи с подути и насинени очи. Обясняваше как бил паднал по стълбите, докато пренасял буркани от мазето…
На другия ден, лекарят прояви разбиране, като обясних защо съм напуснал стаята. Странно, очаквах да се усъмни, понеже за втори път си празнувам Рождения ден, но явно човекът си имаше други грижи и не обърна внимание. Съседът ми по легло ми се стори познат, но заради дебелата превръзка на главата и подутите очи, ми е трудно да се сетя откъде. Същият ден, когато се припичах на слънце на терасата на отделението, забелязах друго лице на портала. Това другото „лице”, като ме видя да наближавам чешмата дето е наблизо, се залости в кабинката на охраната и злобно нареждаше нещо зад стъклото. Не мога да чета добре по устните, но май спомена доста от моите роднини. Идея си нямам откъде ги познава…
Днешният ден обещава да е хубав. Слънцето грее на поразия, градинките и пейките са пълни с хора дошли на свиждане, както и с мургави братя и сестри, които обикалят с надеждата да свият нещо от някой заблеял се в облаците или мислите си пациент.
Пропуснах да отбележа как осуетих една кражба оня ден. Видях едно чудно създание, което говореше по телефона си, вероятно с любимия, „карциран” като мен на някой от етажите. Покрай нея постепенно се присламчи един фен на „РОМА” ама не беше италианец, обаче да не използвам друга дума за мургав събрат, че ще стане „панаир”.
Та тоя същия, гледам го с едно око как лееекичко протяга ръце към чантичката на момичето и взех та го праснах зад врата с вестника сгънат на руло. Оня се сепна, дръпна чантичката за последно ама не можа да я изкопчи и се шмугна през „живия плет” в градинката. Мацката се обърна и като не видя никого освен мен, ми шибна такъв зверски шамар, та чак видях Новогодишната заря в Сидни и ме нарече „простак”. Дойдоха две момчета от охраната и вежливо ме заговориха и ме помолиха да ги последвам. Писах обяснения до 16 часа следобед в кабинета на началника на отделението и оттогава намразих поне половината блондинки от цялото население на Земята. Колко е несправедлив Животът понякога. Това го разбраха и шефът на отделението и сестрите, когато решиха да използват банята след дежурство. Някой неволно или нарочно, беше разменил местата на синьото и червеното пластмасови кръгчета на душовете, дето обозначават коя е топлата вода и коя студената. Колко неприятно!…
Отплеснах се, на! Говорех колко е хубав денят днес!
Вчера реших да помогна на група „съкилийници” от етажа, да внесат малко пиене, че то само с карти и „Не се сърди човече”, скучновато е някак си.
Старшата сестра, далечен потомък на Кинг Конг, изглежда надуши нещо, понеже цял ден обикаля коридора като нацист преди среща с фюрера и нервно раздаваше заповеди на санитарките. Към 20 часа настъпи измамна тишина. Излязох буквално по терлици и тъкмо взех заветното чувалче с пране от стаята за оставяне на мръсни дрехи и аха да се шмугна обратно в номер 5, черна сянка се изпречи на пътя ми. Взе ми бохчичката от ръцете и затършува из парцалките. Обаче аз да не съм вчерашен. Оставих шишетата в тоалетното казанче, хем да се поизстудят, хем щото интуицията ми подсказваше, че тази неандерталка нещо души. Като не откри нищо вътре сред вързопа, старшата изсумтя и си врътна огромния като тракийска могила задник и се затвори в кабинета си да гледа турските сериали.
Онези от стаята – хората от „Властелина на пресъхналите / гърла/”, останаха доволни от домашната ракийка ама не за дълго. Бях пропуснал факта, колко много време има за реклами по телевизията. Осъзнах го, когато Кинг Конг влезе в стаята и погледна на нашата скромна софра със свиреп поглед. Странно защо, се сетих за думата „панаир” в този момент…
На следващия ден ме изписаха за домашно лечение. Развалял съм реномето на болницата. Главният лекар на отделението нищо не каза пред мен, просто ми разписа документите и малко преди да затръшне вратата на кабинета си, чух ,че вика на момчетата от охраната: „Изпратете брат ми до портала и му извикайте такси ! Аз ще му сваля конците у дома. Щом прави поразии, значи вече е здрав!” …

Кирето, 09.02.2011, Бургас


Още смехорийки





Драсни коментарче по темата


   


:bye: 
:good: 
:negative: 
:scratch: 
:wacko: 
:yahoo: 
B-) 
:heart: 
:rose: 
:-) 
:whistle: 
:yes: 
:cry: 
:mail: 
:-( 
:unsure: 
;-)