Ей тъй, кът са углеждаф нъ студа,
съ мярна нейде свитлина, ей там.
Примижах, ут алкухола ший тува.
Утворих дзъркилити си едвам.

Ни мой да бъди уличен фенер-
напреде оди и дажи ни съ спира.
Кату стрила разсича мрака чер-
ей де съ вясна, горе на баира.

Колю тъй и ни можа да разбире,
щот вечик беши паднъл у мъглата.
Глигор пък гледа със увисналу чене
а Лалю умну съ пучесва пу главата.

Како ший туй, бе дявул дъ гу земи?
Глей кък са приближава ся към нас!
Зеха съ примъкват сичкити ду мени,
ни можиш на уткри, ку сми тавряз.

Са пристраших, зех камък ут зимята.
Гу забримчих пу дявулската свитлина.
Дочу са:“ Оле, майко, счупи ми глъвата!“-
нещу издрънча и посли…саму тишина.

Думъкнахми са на метър и пулвина,
светахми със клечки ут кибрит,
а там…Манол. На главата му цицина,
а пък ду негу велусипеда му разбит!

Звинявай, Маноле!
Амин!