Туй старата либоф… ръжда ни фаща!
Кату тиган на кръгла месичина грей…
Ни бя либоф, ни бя ни чуду нашту
и ощи кат си сповня свят ми са люлей..
Да кайш съм проста, мъш дан съм видяла,
чи са прихласвам тъй у ляву, а пък то…
Щурец ли ма ухапа, ко съм пулудяла,
чи пуглидни ма кък трипера кат листо!
Ей ся да мини да истропа на дуваря,
да кай: „Калино, де си ма, жина!?“
Припадам одма! Чи кат са стуваря
ку н’са притрепа, да са путруша…
Ши доди, шма пудигни нежну-нежну,
ши кажи: „Въх, Калино, ко напрай!?
Ми де въриш!? Манинку са углеждай!
Си нявгиш ногу заблихосана*, ши знайш…
Пък яз ши са пудхилвам тъйцък глупувату,
ши викам сал „Ъхъ..“ , ма колкут’ дан мълча,
ши цвъркат пуд забрадка фтички, ши е ляту…
И кват съм бяла патка, кат разпера ини крила…
Чи кат зафръчами кумплектну у либови,
ши стани дармадан ду седмуту нибе…
Цъ, ни ръждясва, бе! Кат чисту нова й!
Лъщи на месичин’та, начи, треска ма трисе!
……………
заблихосана* – са има у придвид тешка форма на класически заплес

автор: Калина