„Кък тъй нямаш туитър? Мноу си злье, ве, чуйек!”
Тези смразяващи думи излязоха от устата на една зашеметяваща секскифла с огромни гърди, пред които благоговеех. В този момент усетих, че шансовете ми някога да пипна тия гърди съвсем избледняват, но не можех да приема факта, че причината за това е неучастието ми в поредната виртуална мрежа.
Прибрах се вкъщи мрачен и твърдо решен да прегърна новите средства за комуникация и да се влея най-после в потока на ония жизнерадостни, активни, модерни хора, които живеят весело и задружно в голямото интернет-семейство.
Да, ще се регистрирам в Туитър! Но дали няма да се повтори горчивата одисея, която преживях във фейсбук? Не бих преживял отново унижението да ме призовават да изравям компири в разни ферми и да се присъединявам към групи на хора, които са обединени от свещената кауза да си обръщат възглавницата откъм студената страна. Оказа се обаче, че Туитър предлага друг тип удоволствия. Доколкото схванах, идеята на тази мрежа беше да споделяш с хората радостите и несгодите си, но с не повече от 140 знака.
Това ограничение ми хареса. Предполагам, че дори най-голямата простотия би могла да изглежда някак приемлива, когато е лимитирана в определен брой знаци.
Направих си акаунт в Туитър, сложих там една по-пичовска високомерна снимка, тип „аз съм над нещата” и зачаках какво ще се случи.
В първите два дни не се случи нищо. Обзе ме подозрение, че не правя нещо като хората, затова се порових във форумите, за да разбера как трябва да се държа в туитър-обществото.
Форумците ме посъветваха да стана последовател на разни хора и по този начин да им дам възможност да ме осведомяват за себе си. Други хора пък евентуално щели да станат мои последователи и да приемат безропотно от мен всички безценни идеи, които ме спохождат.
Избрах произволно стотина човека, които ми се сториха безобидни и приех доброволно да ги следвам. Това всъщност означаваше, че съм отворил своето топло туитър-сърце за техните страсти и неволи.
Ефектът се усети веднага. Още на следващата сутрин получих 73 съобщения за добро утро. Някои бяха по-суховати, други ми желаеха усмихнат и успешен ден. Тази вълна от непредизвикана любезност ме трогна. Бях на ръба да пусна сълза-предателка. Да, не е изчезнала съвсем човешката топлота в този студен, отчужден свят.
Имаше и отделни юзъри, които започваха деня с изповед. „Бах как ма цепи главата”, споделяше Mesifan1, „сношти са напраих на куче”.
Малко по-късно заваляха съобщения за метеорологичната ситуация. Двама души ме уведомиха, че в Лондон е облачно, един сподели, че в Берлин е слънчево, а петдесет и трима ми съобщиха, че в София вали. Дъждът в София за мен бе очевиден факт, нямаше защо да ми го съобщават чрез Туитър, но все пак се почувствах благодарен, че някой се е загрижил да си взема чадър.
След метеорологичната сводка върху мен се изсипа свлачище от линкове. Вероятно моите нови туитър-приятели бяха открили интересни неща в интернет и копнееха да ги споделят с мен. Нямаше как да проверя всички любопитности, които ми пращат, затова напосоки избрах един линк. Той ме отведе към статията „Как да имитираме оргазъм?” от д-р Ханелоре Вулвеншпиц. Дадох си сметка, че моите оргазми винаги са си били истински, така че нямам нужда от подобни съвети.
След пороя от линкове настъпи часът на личните откровения.
„Sedq na plaja v Kiten i qm edni tele6ki kiuftenca. Neveroqtni sa”, държеше да сподели с всички свои последователи човек с никнейм Hurze.
Някой си Gubela пък проявяваше смайваща състрадателност: “Pe6e, ne znam Batkov kva selekcia e pravil ama ste mnoo slabi maina. Jal mi e za vas.”
Друг агент, нарекъл се GORO81, проявяваше гражданско чувство за защита на потребителя: „Ako ste re6ili da si smenqte plo4kite v banqta zabravete za firma FAQNS LUX 98. Mo6enizi sa!!!”
Чувствах се изключително социализиран от информациите, които получавах чрез Туитър. Но имаше и някои, които ме озадачиха.
Такова например беше посланието на Koliogot, който твърдеше: “Tezi ne6tasnici ot ministerstvoto sa pulni kavali!”
Замислих се над тези горчиви слова. Защо медиите не отразяват тези скандали? И къде е гражданското общество, което да реагира остро и непримиримо на недъзите в министерствата?
В следващия момент получих съобщение от Mamata78. То гласеше: „мен туй ко ма ибе?”
Горчив въпрос, прозвучал като саркастична плесница върху лицето на общественото равнодушие.
Денят се изниза неусетно, дойде вечерта и туитърите кой знае защо мощно се активизираха.
„Za6to ve4e ne davat listopad? Lipsva miiiii”, горестно питаше Nejnocvete.
Но кой да й каже? Безсилни сме пред суровата непредвидимост на програмните схеми. Имаше и оптимистични включвания: „Hahahaaaaaaa kopele smazahme se s taq treva zakleam se hahahaaaa” – триумфираше някой си Bai Ceco.
После почна мачът и стана страшно. На всеки две минути сърцати туитър-запалянковци се надпреварваха да ме осведомяват какво става.
„Nema6e nikva zasada sadqta gi preeba”
„Urugvai izravniha!!!”
„Petela e ebati tapaka”
„Germancite nemat 6ansove s toq trenior pedal”
Докато следях кореспонденцията си в Туитър, усетих, че изпускам мача и започнах да се псувам. Какъв е смисълът някакви непознати хора постоянно да ме информират за това, което така или иначе виждам?
Обзе ме чувство на тревожно безпокойство. Дали пък не се прецаках, като се регистрирах?
Но в този миг пристигна позитивно послание. Негов автор отново бе култовият Bai Ceco: “hahahaaaaaaaa hjklrtusqs haaaaaaaaa aeee eiiii hahahaaaaaa”
Очевидно някои хора все пак намираха начин да се забавляват в Туитър.
Но аз не бях сред тях.
За пореден път се оказа, че интернет общуването ми носи предимно неволи и тегоби. Теглих една дълга на всички социални мрежи, изключих си телефона и спокойно си догледах мача.

автор: Иво Сиромахов
източник: ivosiromahov.com