Един подслушан телефонен разговор (може да се чуе почти навсякъде)

Ех, тия мъже! Да им завидиш, мила, на живота.
Още влязъл-не влязъл вкъщи и вика:
– Къде ми са чехлите?
И кученцето, животинката, хуква да му ги носи.
Тръшне се после на масата, тропне с лъжица:
– Какво ще ядем!
Пък аз какво? Да не би да имам вълшебна покривчица?! Ами-и-и! Поразвъртя се из пазара, дотътря някоя друга пълна торба и … “Масичке, дай му да яде!”. Остава и супичката да му духам, да не си изгори езичето! Ама пусто, пусто маминка, тя тъй го е научила. После снахите били криви!
Напълни тумбака и се изтегне на дивана:
– Вестник купи ли ми?
Докато да му го донеса и той вече задрямал пред телевизора.
Ама мъж бил, стопанин! Мъж е, щото е вързал гащи! Пък иначе… На, оня ден детето му поиска пари (нали заплата беше взел). Нашият сумти, върти се, мърмори под нос. Извади там 10 лева и му ги даде. То на него берем и толкоз даде, мене ме подмина като празно място. Хм! Утре ще я скрия аз вълшебната масичка и ще го оставя само на лападец и боб… Пък тогава да видим!
И сега, мила, знаеш ли го къде е? В кафето отсреща! Не да вземе да оправи чешмата, че капе от два месеца, или вратите да смаже, не-е-е! … Аха, ей го, иде си. Чакай да ида за метлата аз, за обикновената, че автоматичната и тя плаче за ремонт. Ей сега, ще му дам на него и чехлите, и супичката, и вестника…

автор: mamasha